койоти, сред скалите змии, но мястото на човека бе тук. Когато бе завършен, курортът щеше просто да се слива с пустинята, да я възхвалява.
Това бе видял той. Това започваше да разбира тя.
— Хубаво място ще стане, а?
— Сигурно. — Тъни пристъпваше от крак на крак и я наблюдаваше.
— Ходили ли сте някога на почивка по някое от тези места, Тъни?
— Не. — Той отново изтри лицето си.
— Аз също — усмихна му се Абра. — Ние само ги строим.
— Сигурно.
Не бе от най-разговорчивите и тя усети нетърпението му.
— Задържам ви. — Опита се да се изправи, ала краят на жицата се закачи за джинсите й. — Господи, днес съм с две леви ръце. — Наведе се да се откачи, преди Тъни да бе успял да посегне. Измъкна края на телта и намръщено я стисна. — Казахте, че това е пристигнало днес?
— Преди един час. Направо от камиона.
— По дяволите. Проверихте ли го?
Абра бе приклекнала да разгледа жицата и той погледна надолу.
— Не, както ви казах, току-що го разтовариха.
— Проверете го сега. — Изчака, докато Тъни се наведе до нея и хвана кабела в ръка.
— Това не е номер четиринайсет.
— Не е. Бих казала, дванайсет.
— Да, госпожо. — Той се изправи начумерено. — Дванайсет трябва да е.
Тя обиколи другите макари, като ругаеше.
— Тези всичките са дванайсет, Тъни.
Той измъкна папката си, дишайки през зъби.
— По заявка за четиринайсети номер, госпожице Уилсън. Някой май е объркал доставката.
— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължава все така. — Абра се изправи и изтри длани в джинсите си. — Не можем да използваме тези кабели, не отговарят на стандарта. Обадете се на доставчика и попитайте дали могат веднага да осигурят номер четиринайсет. Не искам да закъсняваме.
— Никой не иска. Но е лесно да се сбърка, номерата на артикулите са почти еднакви. — Тъни й показа номерата във фактурата, после посочи към отпечатаните върху макарите. — От пръв поглед човек не може да различи дванайсет от четиринайсет.
— Добре че се усеща на пипане, иначе можеше да стане голяма беля. — Засенчи очите си с ръка и се вгледа в бунгалата. — Има ли опасност нещо такова да е минало, без да го усетите?
Той смачка кърпата на топка и я пъхна обратно в джоба си.
— Осемнайсет години съм в този бизнес.
— Вярно. И все пак би могло… — Гласът й пресекна, когато се чу трясък на стъкло и писък. — О, Боже мой! — Втурна се към здравния център, следвана от виковете на мъжете.
Дотича задъхана, проправи си път и видя Коуди, надвесен над окървавеното тяло на един от работниците. Сърцето й заседна в гърлото.
— Колко е зле? — Стори й се смътно познат. Бе млад, може би двадесетгодишен, с дълга черна коса и стегнато загоряло тяло.
— Не мога да кажа. — Гласът на Коуди бе напрегнат. Единственото, за което бе сигурен, беше, че момчето диша. — Повикахме линейка.
— Какво е станало? — Тя се приближи да коленичи до него и под ботушите й изхрущяха парчета стъкло.
— Изглежда, че е бил на скелето отвътре, довършвал прекарването на някакъв кабел. Загубил равновесие, стъпил накриво. Не знам. Излетя направо през прозореца. — Той погледна нагоре и стисна устни от яд и безпомощност. — Паднал е поне от пет-шест метра.
Абра искаше да направи нещо, каквото и да било.
— Не може ли да го махнем от тези стъкла?
— Гръбнакът му може да е счупен, може би вратът. Не може да го помръднем.
Малко по-късно, когато се чу сирената на линейката, тя се пусна в действие.
— Коуди, свържи се с Тим. Кажи му какво се е случило. Вие се отдалечете, направете място. — Изтри лепкавата пот от челото си. — Как му е името?
— Дейв — извика някой. — Дейв Мендес.
Линейката спря и Абра махна на мъжете да се отдръпнат.
— Има ли семейство?
— Има жена. — Един от мъжете, които бяха видели падането, дръпна нервно от цигарата си. Това, което се бе случило с Мендес, можеше да се случи с всеки от тях. — Казва се Кармен.
— Аз ще имам грижата — обади се Коуди, докато гледаха как санитарите привързват Мендес към носилката.
— Благодаря. Аз ще карам след линейката. Някой трябва да остане тук. — Стомахът й започна да се надига и тя притисна ръка към него. — Щом науча нещо, ще се обадя. — Размени две думи с един от санитарите и хукна към колата си.
Половин час по-късно бе в чакалнята и крачеше безсмислено.
— В стаята имаше и други хора. Една жена чакаше търпеливо, забила нос в книжка с тънки корици. Абра продължаваше да крачи и се чудеше как някой може да седи в болница, без бавно да се побърква.
Дори не познаваше Мендес и в същото време много добре го познаваше. През целия си професионален живот всеки ден работеше с хора като него. Точно хората като него превръщаха в реалност това, което Коуди и тя създаваха на хартия.
Не й беше роднина и в същото време беше. Докато крачеше из чакалнята, Абра се молеше за него.
— Абра…
— Коуди! — Тя се обърна и почти изтича към него. — Не мислех, че ще те видя тук.
— Докарах жената на момчето. Сега подписва разни документи.
— Чувствам се толкова безполезна. Нищо не ми казват. — Абра прокара ръце през вече разрошената си коса. — Как е жена му?
— Ужасена. Объркана. Опитва се да се държи. Божичко, едва ли е на повече от осемнайсет години.
Абра кимна и отново закрачи.
— Ще остана с нея. Тя не трябва да чака сама. Обади ли се на Тим?
— Да. Много е разстроен. Каза да го държим в течение.
Абра отвори уста, после отново я затвори. Старият Торнуей идваше лично, ако някой работник пострадаше лошо.
— Може би сега мога да говоря с лекаря. — Тръгна да излиза от чакалнята в момента, в който влезе една млада бременна жена.
— Сеньор Джонсън?
Коуди обви ръка около раменете й и я поведе към стола. Тя трепереше.
— Абра, това е Кармен Мендес.
— Госпожо Мендес… — Тя хвана и двете й ръце. Те бяха много малки, като на дете. И много студени. — Аз съм Абра Уилсън, инженерът на строежа. Ще остана с вас, ако искате. Има ли някой, на когото искате да се обадя?
— Ми мадре. — Докато говореше, по лицето й потекоха сълзи. — Тя живее в Седона.
— Можете ли да ми дадете номера?
— Си. — Ала тя продължи да седи, като плачеше безмълвно.
Абра седна до нея, обви ръка около раменете й и тихо заговори на испански. Кармен кимаше, мачкаше кърпичката си и отговаряше. След малко Абра я потупа по рамото и направи знак на Коуди.
— Женени са от по-малко от година — каза му тя полугласно, когато излязоха в коридора. — Бременна е в шестия месец. Много е разстроена и не е разбрала какво точно й е казал докторът, но са вкарали Мендес в операционната.
— Искаш ли да се опитам да науча още нещо?
