на нова любовница. Не говореха, нямаха нужда.
Устните й бяха топли, меки от съня. Вкусът й сега бе повече от познат, той бе част от него, нещо, което можеше да поеме като собствения си дъх. Задържа се там, захапа леко, после настойчиво, възбуждащо, после собственически, докато Абра се бореше с копчетата на ризата му.
Искаше й се да го докосне, да усети силата му под дланта си. Странно, че се чувстваше сигурна тук, в прегръдките му, след като никога не бе осъзнавала, че има нужда от сигурност. Защитена, желана, искана. Коуди й даваше всичко това, а тя дори нямаше нужда да го иска. Сърцето му биеше бързо и силно, пулсът му срещу нея бе като ехо на собствения й пулс.
За това бе мечтала — не само удоволствие, не само вълнение, а простата сигурност от това, че бе с мъжа, когото обича.
Обхвана в длани лицето му и се опита да му покаже това, което се страхуваше да му каже.
Бе зашеметяваща. Макар че любенето беше бавно, почти лениво, Абра му отнемаше дъха. Изглеждаше, че щедростта й няма граници. Тя се лееше от нея като мед, топла, плътна и сладка.
Никакво бързане. Никакво припиране. Сенките къпеха стаята, докато златистото избледня до меко светлосиво. Не чуваше друг звук, освен въздишките на своята любима и движението на тялото й върху чаршафите. Той я гледаше, докато вечерта припадаше и светлината угасваше. Очите й, вече разсънени, бяха като сенките — ставаха все по-тъмни и по-дълбоки.
Много бавно, сякаш подсъзнателно знаеше, че ще трябва да запази в паметта си този момент за някой студен самотен ден, Коуди разреса с пръсти косите й и ги опъна назад. После просто я гледаше, гледаше я, докато дъхът й затрептя между полуотворените й устни. Бавно, почти мъчително, наведе глава, без да откъсва поглед от очите й, гледаше я, гледаше я, докато устните им се разделиха и отново бяха привлечени едни към други.
Абра простена безпомощно и го привлече към себе си, почти уплашена от това, което нежността му правеше с нея. Но нямаше настойчивост, само даване. В очите й сега имаше сълзи, в гърлото й болка. Бе останала без сили от толкова красота. Отново заговори, ала произнесе само името му и чувствата, които я изпълваха, избликнаха.
В следващия момент се вкопчиха един в друг, като оцелели от буря. Сякаш не можеха да се наситят да се докосват, да се поемат. Здраво прегърнати се търкаляха по леглото, а устните им се търсеха. Чаршафите се оплетоха и бяха изритани настрани. Нежността им се смени с глад, който бе също толкова опустошителен.
Вплела пръсти в неговите, тя се издигна над него и се плъзна надолу да го поеме. Когато я изпълни, Абра се изви назад и извика. Не от безпомощност, а от тържество.
Уловени в последната светлина на деня, се понесоха към залеза и към гостоприемно посрещащата ги нощ.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Благодаря, че дойде с мен.
Коуди хвърли на Абра един бърз поглед и спря колата пред хотела, в който бяха отседнали Уилям Уолтън Барлоу и новата му съпруга.
— Глупости.
— Не, сериозно. — Тя нервно намести огърлицата си, докато пиколото отваряше вратата на колата. — Това е мой проблем. Семеен проблем. — Излезе на тротоара, пое дълбоко въздух и изчака Коуди да дойде при нея. — Но щеше да ми е много неприятно да дойда сама на тази вечеря.
Продължаваше да го изненадва, когато откриеше в нея тези следи от несигурност. Същата жена, която се страхуваше да сподели една спокойна вечеря с майка си, веднъж се бе изпречила безстрашно между двама сърдити строителни работници с юмруци като чукове. Той поклати глава, прибра в джоба разписката от паркинга и я хвана за ръка да я въведе във фоайето.
— Не си сама. И все пак няма смисъл да отиваме с мисълта, че това ще е мъчение като да те пекат на бавен огън.
— Защо тогава вече усещам жегата? — измърмори Абра, докато прекосяваха фоайето.
— Няма да те разпитват в Държавния департамент, Уилсън. Ще вечеряш с майка си и с новия й съпруг.
Тя не се сдържа и се изсмя.
— А в това имам огромен опит. — Спря пред входа на ресторанта. — Извинявай. Никакви злобни забележки, никакъв сарказъм, никакво цупене.
Коуди улови в длани лицето й, развеселен от начина, по който бе изпънала рамене и вирнала брадичка.
— Добре. Ала аз имах намерение да се цупя поне по време на предястията.
Тя отново се засмя и този път от сърце.
— Добре ми е с теб.
Пръстите му се стегнаха и той неочаквано се наведе да я целуне силно.
— Червенокоске, с мен ти е най-добре.
— Добър вечер. — Оберкелнерът се разливаше в усмивки. Очевидно имаше слабост към романтиката. — Маса за двама?
— Не. — Коуди спусна ръка надолу и хвана ръката на Абра. — Ще вечеряме със семейство Барлоу.
— Разбира се, разбира се. — Това изглежда го въодушеви още повече. — Те току-що се настаниха. Бихте ли ме последвали?
Бе рано за вечеря, така че ресторантът бе почти празен. Розовите покривки и яркосините салфетки чакаха клиентите, които щяха да започнат да се стичат през следващите два часа. В центъра се издигаше миниатюрен фонтан, засенчен от палми. Свещите по масите не бяха запалени, защото слънцето още се процеждаше през прозорците.
Както бе казал оберкелнерът, младоженците вече се бяха настанили. Държаха се за ръце. Барлоу ги забеляза и скочи от стола си. Абра не беше сигурна, но й се стори, че усмивката му бе малко смутена.
— Съвсем навреме. — Той стисна ръката на Коуди и от сърце я раздруса. — Радвам се, че успяхте. — Поколеба се за момент и се обърна към Абра. Бе облечен в очевидно скъп италиански костюм, ала приличаше на нечий любим чичо. — Позволено ли ми е да целуна новата си доведена дъщеря?
— Разбира се. — Като се постара да не трепне от израза, тя подложи буза, но се озова грабната в силна мечешка прегръдка. Отвърна, отначало инстинктивно, а после с повече чувство, отколкото бе очаквала.
— Винаги съм искал дъщеря — изломоти той и театрално й подаде стола. — Не съм очаквал, че на моята възраст ще се сдобия.
Абра не бе сигурна какво трябва да направи по-нататък. Наведе се и целуна майка си по бузата.
— Изглеждаш чудесно. Добре ли беше пътуването?
— Да. — Джеси мачкаше салфетката в скута си. — На път съм да се влюбя в Далас колкото Уили. Надявам се… Надяваме се, че ще намериш време да ни гостуваш там.
— Там за теб винаги ще има една стая. — Барлоу подръпна вратовръзката си и развали стегнатия възел. — Чувствай се у дома си винаги, когато поискаш.
Абра закопчаваше и разкопчаваше чантичката си.
— Много мило от ваша страна.
— Не е мило. — Барлоу се отказа от вратовръзката и приглади каквото бе останало от косата му. — Просто сме едно семейство.
— Ще желаете ли нещо за пиене, преди да поръчате? — Сервитьорът кръжеше около тях, очевидно доволен, че на неговата маса бе седнал един от най-богатите мъже в страната.
— Шампанско. Дом Периньон, реколта седемдесет и първа. — Барлоу хвана ръката на Джеси. — Ние празнуваме.
— Отлично, сър.
Моментално се възцари неловка тишина. Коуди за миг си спомни вечерите в своето семейство, където всеки се опитваше да надприказва другите. Когато ръката на Абра намери неговата под масата, той реши малко да им помогне.
