Мислех да ти го върна. Обаче искам да си го задържа. — Спря, колкото да му се намръщи. — Много гадно постъпи, да ме поставиш в такова положение.
— Права си, Червенокоске. Само един мухльо може да отиде да купи нещо такова и да очаква жената да се зарадва.
— Нямах това предвид и ти го знаеш. — Абра отново спря, този път за да му хвърли един убийствен поглед. — Караш ме да звуча глупаво.
— Няма нищо. Няма проблеми.
Тя едва успя да сподави смеха си.
— Недей да бъдеш толкова самодоволен. Огърлицата още е у мен.
— Права си. Пак печелиш.
Усетила поражението си, Абра се обърна и обви ръце около врата му.
— Много е красива.
— Извинявай. — Той опря ръце на кръста й. — Следващия път ще опитам да намеря нещо евтино и неугледно.
Тя наведе назад глава да се вгледа в лицето му. Бе развеселен, наистина. Трудно бе да не признае, че го заслужаваше.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря и за гумите.
Приятно му бе как топлите й устни се потъркаха в неговите.
— Вероятно би трябвало.
— Майка ми каза, че те са много романтичен подарък.
— Майка ти ми харесва. — Коуди плъзна длани нагоре и надолу по тялото й, докато обрисуваше устните й с език.
— Коуди…
— М-м-м? — Вдигна ръце да обхване лицето й. В него започваше да се надига желание.
— Не ми купувай повече подаръци, а? Правят ме нервна.
— Няма проблеми. Ще ти купя нещо за вечеря.
Пръстите й рошеха косата му, докато Абра го гледаше изпод спуснатите си мигли.
— Наистина ли си гладен?
Този път, когато го целуна, силата едва не го повали на колене.
— Зависи — едва успя да отвърне той.
— Хайде да ядем по-късно. — Тя се притисна по-силно към него.
ДЕВЕТА ГЛАВА
— Коуди, ще отвориш ли?
Абра седеше на края на леглото и навличаше работните си ботуши. Когато на вратата й се почука, тя погледна намръщено към часовника. Не й идваха често гости в седем сутринта, а и трябваше да побърза, ако искаше да стигне на строежа преди осем.
Коуди излезе от кухнята с чаша кафе в ръка. Косата му бе още мокра от душа, а ризата закопчана само до половината. Отвори вратата и се озова пред майката на Абра.
Настъпи неловка пауза, преди Джеси да му се усмихне.
— О, здрасти.
— Добро утро. — Той отстъпи да й направи път. — Рано ставате.
— Да, исках да хвана Абра, преди да е излязла. После имам да правя сто неща. — Джеси се прокашля и започна да мачка дръжката на чантичката си. — Тя тук ли е?
— В другата стая. — Коуди не бе съвсем сигурен как трябва да се държи един мъж с майката на любовницата си в седем сутринта. — Малко кафе?
— Всъщност, аз… О, ето те и теб. — Тя насочи нервната си усмивка към Абра.
— Мамо… — За момент тримата стояха в сконфузен триъгълник. Абра откри, че не знае какво да прави с ръцете си, затова ги пъхна в джобовете. — Защо си станала толкова рано?
— Исках да те видя, преди да си излязла. — Тя отново се поколеба, после погледна към Коуди. — С удоволствие бих изпила чашка кафе.
— Разбира се. — Той остави своята чаша и тръгна към кухнята.
— Абра, можем ли да седнем за момент?
Без да каже дума, Абра седна на стола срещу дивана. Със сигурност майка й нямаше да й чете конско за това, че намира мъж в апартамента й.
— Нещо случило ли се е?
— Не, не, всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух и взе кафето, което Коуди й подаде.
— Защо да не ви оставя насаме?
— Не — възрази спокойно Джеси и успя да се усмихне. Сега, когато първоначалното неудобство бе преминало, се радваше, че в живота на дъщеря й има някой. Някой, помисли тя, докато се вглеждаше в лицето му, който очевидно много държеше на нея. — Моля те, Коуди, седни. Извинете, че ви задържам, сигурна съм, че и двамата бързате за работа. Няма да отнеме много. — За втори път пое дълбоко въздух. — Току-що се връщам от пътуване с Уили.
Тъй като вече се бе примирила с това, Абра се усмихна:
— Да не си изгубила семейното богатство на зарове?
— Не. — Може би щеше да бъде по-лесно, отколкото бе мислила, каза си Джеси. — Омъжих се.
— Какво? — От изненада Абра се изправи на стола. — Във Вегас? За кого?
— Ами за Уили, разбира се.
Десет оглушителни секунди Абра мълча. Когато заговори, говореше бавно, разделяйки всяка дума.
— Ти си се омъжила за господин Барлоу в Лае Вегас?
— Преди два дни. — Джеси протегна ръка да покаже двата диамантени пръстена. — Когато решихме, че това е, което искаме, не виждахме причина да го отлагаме. В края на краищата, и двамата не сме деца.
Абра погледна към блестящите пръстени, после обратно към майка си.
— Ти… Ти почти не го познаваш.
— Опознах го много добре през последните две седмици. — Не, щеше да е трудно, разбра тя, докато гледаше лицето на Абра. Много трудно. — Той е чудесен човек, миличка, много силен и стабилен. Признавам, че не очаквах да ми направи предложение, но когато го стори, казах да. Бяхме там и имаше една смешна малка църква, така че се оженихме…
— Вече трябва да имаш опит.
Очите на Джеси блеснаха, ала гласът й остана мек.
— Бих искала да си щастлива заради мен. Аз съм щастлива. Но ако не можеш, искам поне да го приемеш.
— Аз също би трябвало да имам опит.
Радостта изчезна от лицето на Джеси.
— Уили искаше тази сутрин да дойде с мен, ала аз помислих, че ще е най-добре да ти го кажа сама. Той много те харесва, говори с голямо уважение за теб като жена и като специалист. Надявам се, че няма да го направиш трудно за него.
— Аз харесвам господин Барлоу — отвърна Абра сковано. — И предполагам, че не би трябвало да съм изненадана. Пожелавам ти късмет.
Болка прониза сърцето на Джеси.
— Е, и това е нещо. — Тя стана и намести пръстените на пръста си. — Трябва да отида рано на работа, за да напиша молбата си за напускане.
— Ти напускаш работа?
— Да. Местя се в Далас. Домът на Уили е там.
— Разбирам. — Абра също стана. — Кога?
— Заминаваме днес следобед, за да мога да се запозная със сина му. След няколко дни ще се върнем да оправим подробностите. — Искаше й се да пристъпи към дъщеря си, но реши, че е най-добре да й даде малко време. — Ще ти се обадя, когато се върна.
