— Коуди, това е…
— Е, добре. — Продавачът, който явно вече виждаше как комисионната му се извисява до небето, започна да пише фактура. — Имам на склад нещо, което ще подхожда идеално.
Коуди хвърли един поглед към фактурата, прочете марката и кимна:
— Ще може ли да е готово до пет?
Продавачът погледна часовника си и графика за деня.
— Тъкмо.
— Добре. — Коуди взе ключовете от ръката на Абра и му ги подхвърли. — Ще дойдем.
Преди да бе успяла да завърши едно цяло изречение, Абра се озова навън.
— Какво правиш?
— Купувам ти подарък за рождения ден.
— Моят рожден ден е през октомври.
— Значи отсега съм се подготвил.
Тя успя — едва — да забие пети в земята.
— Слушай, Коуди, ти нямаш абсолютно никакво право да вземаш такива решения вместо мен. Не можеш просто… Просто да замъкнеш някого в сервиз за гуми, за Бога, и да поръчаш гуми.
— По-добре тук, отколкото в супермаркета. — Той опря ръце на колата от двете страни на главата й. — И не съм замъкнал някого. Замъкнал съм някой, който е важен за мен, някой, когото не искам да гледам как кара на четири колела, които са загубили последните остатъци от гума преди шест месеца. Имаш ли нещо против това?
Абра само се намръщи.
— Не. Ала аз щях да ги оправя. Имах намерение да ги оправя.
— Кога?
Тя пристъпи от крак на крак.
— По някое време.
— Сега вече е направено. Честит рожден ден.
Абра се предаде. Наведе се напред и го целуна.
— Благодаря.
Тази вечер Абра се прибра вкъщи на бегом. Отново бе изпуснала инспектора, но основите на първата група бунгала бяха минали без никакви забележки. Чувстваше се виновна заради начина, по който описа Тим пред Коуди. За компенсация реши лично да се интересува от всички страни на строежа. Допълнителната работа бе удължила работния й ден до шест. После бе загубила почти час, докато си вземе колата.
— Никога не са готови, когато са казали, че ще са готови — мърмореше си тя, докато тичаше нагоре по стълбите на блока. Когато стигна на своя етаж, видя, че пред вратата я чакаше още едно забавяне.
— Здравей, мамо. Не знаех, че ще идваш.
— О, Абра! — засмя се Джеси и пъхна обратно в чантата си листа, който държеше. — Тъкмо щях да ти оставя бележка. Тичаш малко късно, а?
— Имам чувството, че цял ден съм тичала. — Абра отключи вратата и я отвори широко.
— В неподходящ момент ли идвам?
— Не… Да. След няколко минути излизам.
— Тогава няма да те бавя. — Джеси машинално въздъхна при вида на хола на Абра. — На работата ли те задържаха?
— Първо. — Абра се втурна направо в спалнята. Нямаше намерение да вечеря с Коуди с работни ботуши и прашни джинси. — После трябваше да си взема колата.
Джеси се влачеше след нея.
— Пак ли се счупи?
— Не, слагаха ми гуми. Ко… Един приятел ми купи нови гуми.
— Някой ти е купил гуми? За подарък?
— Аха. — Тя измъкна един светъл жълтозеленикав костюм. — Какво мислиш за това?
— За среща? Чудесно. Винаги си имала усет за цветовете. Да имаш някакви ярки обици?
— Може би. — Абра отвори едно чекмедже и започна да рови.
— Защо някой ще ти купува гуми?
— Защото моите бяха изтъркани — обясни Абра разсеяно, докато прехвърляше памучно бельо и чорапи. — И той се притесняваше да не катастрофирам.
Джеси наостри уши, спря да сгъва дрехите на Абра и се усмихна:
— Ами че това е най-романтичното нещо, което някога съм чувала.
Абра изсумтя и вдигна една сребърна обица с медно украшение.
— Гумите ли са романтични?
— Тревожил се е за теб и не е искал да пострадаш. Какво по-романтично от това?
Абра пусна обицата обратно в чекмеджето и сви устни.
— Не съм мислила за това по този начин.
— Защото не гледаш достатъчно на нещата откъм романтичната им страна. — Джеси вдигна ръка, предугадила отговора. — Знам, знам. Аз прекалено често ги гледам откъм тази страна. Такава съм, миличка. Ти повече приличаш на баща си, практична, разумна, пряма. Може би ако той не беше умрял толкова млад… — Джеси сви крехките си рамене и намести възглавниците на леглото. — Сега вече всичко е минало и аз не мога да не съм жена, която обича да има мъж в живота си.
— Обичаше ли го? — В момента, в който попита, Абра съжали. — Извинявай. Не исках да ти задам такъв въпрос.
— Защо да не ми го зададеш? — Джеси със замечтана въздишка сгъна една захвърлена блуза. — Обожавах го. Бяхме млади, бедни и абсолютно влюбени. Мисля, че никога не съм била по-щастлива и знам, че това е една част от живота ми, която никога няма да забравя и винаги ще бъда благодарна за нея. — После мечтателното изражение изчезна и тя остави блузата настрани. — Баща ти ме разглези, Абра. Той се грижеше за мен, ценеше ме по начин, по която всяка жена има нужда да бъде ценена. Предполагам, че съм го търсила във всеки мъж, с когото съм била. Когато той умря, ти беше бебе, ала когато те погледна, виждам него.
Абра бавно се обърна.
— Никога не съм предполагала, че си го обичала толкова.
— Защото толкова лесно започвах други връзки ли? — Джеси сръчно започна да оправя леглото. — Аз не обичам да бъда сама. Да съм част от двойка е за мен също толкова необходимо, колкото твоята независимост е необходима за теб. Флиртуването за мен е като дишането. Аз още съм хубава. — Тя се усмихна, понамести косата си и се наведе да хвърли един бърз поглед към огледалото. — Обичам да съм хубава. Обичам да знам, че мъжете ме мислят за хубава. Ако баща ти беше жив, нещата можеха да са по- различни. Това, че мога да бъда щастлива с някой друг, не значи, че не съм го обичала.
— Сигурно ти е прозвучало, сякаш те критикувам. Извинявай.
— Не. — Джеси оправи покривката на леглото. — Знам, че ти не ме разбираш. Истината е, че и аз не винаги те разбирам. Това не значи, че не те обичам.
— Аз също те обичам. Искам да бъдеш щастлива.
— О, работя за това — засмя се Джеси и заобиколи леглото да прибере маратонките на Абра в гардероба. — Винаги работя за това. Това е една от причините да мина. Исках да ти кажа, че заминавам за два дни.
— Така ли? Къде?
— Вегас. Уили ще ми покаже как се играе блекджек.
— Отиваш с господин Барлоу?
— Не ме гледай така. Уили е един от най-милите мъже, които някога съм срещала. Всъщност той е забавен, внимателен и истински джентълмен. Уредил е отделни апартаменти.
— Ами… — Абра с всички сили се опитваше да приеме новината. — Приятно прекарване.
— Благодаря. Знаеш ли, миличка, ако прибереш всички тези неща в гардероба си, ще можеш да ги намираш, когато… Леле! — Очите й безпогрешно попаднаха върху огърлицата. — Откъде я взе?
