Абра го целуна по бузата.
— Благодаря… О, номерът на майка й. — Извади от джоба си един бележник и го надраска.
После се върна при Кармен. Седеше с нея, успокояваше я, доколкото можеше. Когато Коуди се върна, не донесе почти никаква нова информация. Прекараха следващите четири часа в очакване. От стената отзад се чуваше тихото бръмчене на телевизора. Коуди наливаше кафе от каната, която се топлеше на котлона в чакалнята, а Абра даваше на Кармен чай.
— Трябва да ядеш — каза тя и хвана ръката й, преди Кармен да бе успяла да възрази. — Заради бебето. Ще ти донеса нещо.
— След като дойдат. Защо не идват?
— Трудно е да се чака, знам. — Едва го бе казала, и видя лекаря, все още с хирургически ръкавици. Кармен също го видя и пръстите й стиснаха като менгеме ръката на Абра.
— Госпожа Мендес? — Той се приближи и седна на масата пред нея. — Съпругът ви излезе от операция.
В страха си Кармен забрави английския и отговори с порой от отчаян испански.
— Иска да знае как е той — преведе Абра. — Дали ще се оправи.
— Стабилизирахме го. Трябваше да му извадим далака, има и други вътрешни наранявания, ала е много млад и много силен. Още е в критично състояние и е изгубил значително количество кръв заради вътрешните кръвоизливи и разкъсвания. Гръбнакът му е счупен.
Кармен затвори очи. Тя не разбираше от далаци и разкъсвания, разбираше само, че нейният Дейвид е наранен.
— Пор фавор, ще умре ли?
— Ще направим за него всичко, което можем. Но нараняванията му са много сериозни. Още известно време ще остане тук. Ще го следим непрекъснато.
— Мога ли да го видя? — попита Кармен. — Мога ли да го видя сега?
— Скоро. Ще ви повикаме веднага щом излезе от реанимацията.
— Благодаря. — Тя изтри очи. — Много ви благодаря. Ще чакам.
Абра хвана доктора, преди да бе излязъл в коридора.
— Какви са шансовете му?
— Откровено казано, бяха много малки, когато го докараха. Съмнявах се дали ще преживее операцията. Но я преживя и, както казах, той е силен.
Абра трябваше да се задоволи с това.
— Ще може ли да ходи?
— Рано е да се каже, ала се надявам, че да. — Лекарят разкърши пръсти, които очевидно още бяха изтръпнали от операцията. — Ще е необходимо интензивно лечение.
— Искаме да се направи всичко, което е необходимо. Мисля, че госпожа Мендес не е наясно със застраховките. Торнуей осигурява отлично покритие на медицинските разноски.
— Тогава ще ви кажа честно, че те ще са много. Ала с време и грижи той ще се възстанови.
— Това искаме. Благодаря ви, докторе.
Абра се опря на рамката на вратата и се отпусна.
— Добре ли си?
Тя хвана ръката на Коуди.
— Вече съм добре. Бях много уплашена. Той е толкова млад.
— Беше чудесна с нея.
Абра погледна към дивана, където Кармен се мъчеше да се овладее.
— Тя просто имаше нужда от някой, който да й държи ръката. Ако аз бях на нейно място, щях да се чувствам ужасно да чакам сама. Та те са още деца. — Уморено облегна глава на рамото на Коуди. — Разказваше ми колко се радвали за бебето, как събирали пари за мебели, колко било хубаво, че той има постоянна работа.
— Недей. — Коуди изтри една сълза от миглите й. — Всичко ще бъде наред.
— Чувствах се толкова безпомощна. Мразя да съм безпомощна.
— Хайде да те заведа вкъщи.
Абра поклати глава, изненадана от внезапната умора.
— Не искам още да я оставям.
— Ще почакаме, докато дойде майка й.
— Благодаря ти. Коуди?
— Да?
— Радвам се, че беше тук.
Той обви ръце около нея.
— Червенокоске, рано или късно ще разбереш, че не можеш да се отървеш от мен.
По-късно, когато слънцето залязваше, Коуди седеше на един стол в апартамента й и я гледаше как спи, свита на дивана. Бе се изтощила. Не бе предполагал, че тя може да се изтощи. Не бе знаел доста неща за нея, добави той наум, запали цигара и се отпусна.
Избухването, на което бе станал свидетел след съобщението на майка й тази сутрин, му показа много неща. Това, което я караше толкова да се страхува от връзки, бе не само един инцидент, само едно предателство. Бе целият й живот.
Колко трудно би било да вярваш на себе си, да вярваш на друг, след като си живял в един разбит дом след друг? Почти невъзможно, както си го представяше Коуди. Но Абра бе с него. Може би още определяше граници, ала бе с него. Това значеше нещо.
Щеше да отнеме време, повече, отколкото бе смятал, но щеше да направи така, че тя да остане с него.
Стана, приближи се до нея и я вдигна на ръце. Абра стреснато отвори очи.
— Какво?
— Изморена си, Червенокоске. Дай да те занеса в леглото.
— Добре съм. — Тя сгуши глава в извивката на рамото му. — Имах нужда само малко да дремна.
— Можеш да довършиш дремването в леглото. — Когато я остави, Абра се сгуши в същата поза, в която бе лежала на дивана. Той седна на ръба на леглото и развърза обувките й.
— Сънувах — прошепна тя.
— Какво? — Остави обувките на пода и разкопча джинсите й.
— Не знам точно. Обаче беше хубаво. — Абра въздъхна, с надеждата отново да се унесе в сън. — Ти съблазняваш ли ме?
Коуди погледна дългата линия на бедрата й, тесния ханш, прикрит само от малкото памучно триъгълниче.
— В момента не.
Приятно сънена, Абра потърка буза във възглавницата.
— Защо така?
— Най-вече защото обичам да те съблазнявам, когато си будна. — Зави я и се наведе да я целуне по върха на главата. Щеше да се отдръпне, ала тя го хвана за ръката.
— Будна съм. — Очите й бяха още затворени, но устните й трепнаха. — Почти…
Той седна отново на леглото и се задоволи да я погали по косата.
— Това заповед ли е?
— Аха. Не искам да си тръгваш.
Коуди събу ботушите си и се пъхна в леглото при нея.
— Никъде няма да ходя.
Ръцете й се обвиха около него и Абра намести тялото си до неговото. После вдигна устни.
— Ще ме обичаш ли?
— Аз те обичам — прошепна той, ала Абра вече се бе унесла в целувката.
Светлината избледня, стана по-мека, засия в златисто. Тя дойде при него с непринудеността и фамилиарността па дългогодишна съпруга. Пръстите й го докосваха леко и го възбуждаха като докосването
