Бе задължена да отиде, напомни си Абра, докато отново се ровеше из гардероба си. Наистина не бе нищо повече от една делова среща, макар че щяха да са с вечерно облекло и да похапват канапета на елегантната тераса на Тим. Това бе политика и на Барлоу трябваше да се покаже, че неговият архитект и инженер можеха да издържат една светска вечеря заедно.
Тя трябваше да може да я издържи. Ако не се смяташе сексуалното привличане, Коуди Джонсън й бе колега в този проект. Ако не можеше да издържи него — и това, което той изглежда бе решил да я кара да чувства — значи не можеше да се справи с работата. Никакъв архитект от Източното крайбрежие с неговия провлачен говор нямаше да я накара да признае, че не може да се справи с нещо, което се бе изпречило на пътя й.
Във всеки случай, помисли си с известно задоволство, докато се мъчеше да избере между две рокли, щом се озовяха там, щеше да има толкова много хора, че в тази тълпа щяха да се загубят. Съмняваше се да се наложи двамата с Коуди да разменят повече от две думи.
Когато на вратата се почука, Абра погледна към часовника си и изруга. Толкова дълго си бе говорила, че бе време да тръгва, а тя дори не бе облечена. Затегна колана на робата си, излезе от тясната спалня в миниатюрния хол и отвори.
Коуди лениво огледа късия й памучен халат и се ухили:
— Хубава рокля.
— Закъснявам — смотолеви Абра. — Тръгвай без мен.
— Ще те почакам. — Без да чака покана, той влезе и се огледа в апартамента й.
Може да бе жена, която се занимаваше с точни цифри и факти, но живееше в хаос. Върху избелелия диван бяха нахвърляни ярки възглавници, а на стола, който изобщо не му подхождаше, бяха натрупани купища списания. Като за човек, който си изкарваше хляба, превръщайки фактите и цифрите във форми, тя не знаеше елементарни неща за обзавеждането… Или не я интересуваха, помисли Коуди. Бе виждал работите й и им се бе възхищавал. Ако се заемеше с това, Абра би превърнала и един килер в подредено и функционално жилище.
Стаята бе по-малка от спалнята в хотелския му апартамент, ала никой не би я нарекъл безлична. Десетки картини се бореха за пространство върху дългата маса пред единствения прозорец. Имаше уютен слой прах върху всичко, освен върху колекцията от кристали, която висеше на прозореца и улавяше последната вечерна светлина.
Това повече от всичко друго му показа, че тя прекарваше малко време тук, ала се грижеше за това, което имаше значение за нея.
— Няма да се бавя — обади се Абра. — Ако искаш едно питие или нещо друго, кухнята е ей там.
Изчезна, като щракна вратата зад гърба си. Господи, той изглеждаше чудесно. Не беше честно да изглежда толкова секси, толкова самоуверен, толкова напълно съвършен. Прокара пръсти през косите си, които още не се бе опитала да подреди в някаква прическа. Достатъчно лошо бе, че изглеждаше толкова добре с работни дрехи, но изглеждаше още по-добре с кремавото си сако, което подчертаваше изсветлялата му от слънцето коса и загорялата кожа, а това не беше честно. Дори с официално облекло не губеше непринудения чар на летовника и мъжествената привлекателност на каубоя. Как щеше тя да се бори с привличането всеки път, когато Коуди се появеше още по-привлекателен?
По дяволите, каза си Абра и отново се изправи пред гардероба си. Щеше да се справи и с него, и с привличането, което изпитваше. Което означаваше, че, в края на краищата, нямаше да облече този семпъл и строг син костюм. Ако щеше да си играе с огъня, реши тя, трябваше да се облече по подходящия начин.
Коуди откри в кухнята й същия откровен безпорядък. Не можеше да се каже, че бе мръсно. За да се измърси нещо, обикновено трябваше да се използва, а очевидно Абра не прекарваше много време над печката. Личеше си от факта, че върху единия от двата котлона имаше пакет бисквити и кутия с пакетчета чай.
Той намери в хладилника бутилка вино. Там имаше още бурканче фъстъчено масло и едно самотно яйце. След известно търсене изрови от бюфета две различни чаши за вино и криминале от известен автор.
Опита глътка от виното и поклати глава. Надяваше се да има шанса да я научи на нещо за реколтите. Отнесе двете чаши в хола и се заслуша в звуците откъм спалнята. Явно тя търсеше нещо и отваряше всички възможни чекмеджета. Отпи предпазливо и започна да разглежда снимките й.
Имаше някои нейни, една официална, показваща, че Абра се бе чувствала много неудобно с оранжев муселин. На друга тя стоеше до красива блондинка. Тъй като блондинката имаше същите бадемови очи като Абра, Коуди се зачуди дали това можеше да е по-голямата й сестра. Имаше още една снимка на блондинката, с нещо като сватбена рокля, и още една на Абра, с каска. Имаше и снимки на мъже. Единственият, когото той разпозна, бе Торнуей старши. Отново отпи, чудейки се дали някой от останалите не бе баща й, после се обърна. Шумовете в спалнята бяха утихнали.
— Сипах по малко вино — извика Коуди. — Искаш ли да ти го донеса?
— Не… Да, по дяволите.
— Ще се задоволя с „да“. — Приближи се и бутна вратата на спалнята.
Има нещо във високите стройни жени с черни рокли, реши той. Нещо, от което устата на мъжа пресъхва. Отпред роклята й имаше дълбоко деколте със сребрист кант. Същият мотив се повтаряше по ръба на полата, която стигаше до над коленете й. Блясъкът бе предназначен да привлече погледа, който после да се плъзне по стройните й бедра, обути с тънки чорапи. Ала това, което създаваше грижи на Абра, бе гърбът. Тя се мъчеше да закопчае ципа, който стигаше до кръста й.
— Нещо е заяло.
Пулсът му, помисли Коуди и го изчака отново да набере скорост. Ако го бе привличала с каска и потна тениска, то бе нищо в сравнение с това, което правеше с него сега.
— Дай да видя. — Той прекрачи тежките работни обувки и чифта черни лачени сандали, само няколко тънки каишки.
— Така ги правят тези неща, че човек да трябва да се бори и да ги облече, и да ги съблече.
— Аха… — Коуди й подаде и двете чаши, като се опита да не мисли колко по-интересно би било да й помага да съблече това парче черна коприна. — Кукичките са се преплели.
Абра въздъхна нетърпеливо.
— Знам. Можеш ли да ги оправиш?
Той вдигна поглед и очите им се срещнаха в огледалото над шкафа. За пръв път, откак я бе видял, тя бе с червило. Устните й изглеждаха красиви, сочни и подканящи.
— Сигурно. Какво си сложила?
Абра отпи, защото гърлото й изведнъж бе пресъхнало.
— Мислех, че е очевидно. Черна рокля със заял цип.
— Имах предвид парфюма. — Коуди се наведе малко по-близо към шията й.
— Не знам. — Би трябвало да се отдръпне, но пръстите му държаха роклята й. — Майка ми го е купувала.
— Ще трябва да се запозная с майка ти.
Тя отново отпи.
— Свърши ли там отзад?
— Не съвсем. — Той плъзна пръсти нагоре по гърба й и изпита удоволствието да види реакцията й, отразена в огледалото. — Много живо реагираш, Абра.
— Много закъсняваме — скастри го тя и се обърна.
— Значи две минути повече или по-малко не би трябвало да имат значение. — Леко спусна ръце към кръста й. В самозащита Абра притисна двете чаши към гърдите му. Коуди търпеливо ги взе и ги остави на шкафа до нея. — Нямаш добър вкус за вина.
— Знам разликата между червено и бяло вино. — Тя вдигна ръце към раменете му, когато той отново я прегърна през кръста, съвсем леко. Ала не се отдръпна.
— Това е все едно да кажеш, че аз съм мъж, а ти си жена. Разликата е по-голяма. — Наведе се да захапе устните й. Беше прав. Бяха подканящи. — Много по-голяма.
— При мен нещата са или така, или иначе. Коуди… — Абра усети как подът се накланя под краката й и се изви назад. — Не съм готова за това.
