Лесно би се справил с „да“ или „не“. Но в гласа й се долавяше отчаяние, което го накара да се отдръпне.
— За кое?
— За това, което се случва. — Има моменти, в които човек трябва да бъде напълно честен. — За теб и за това, което се случва.
Очите му обходиха лицето й и се върнаха отново към нейните. Тя му бе дала предимство. И двамата го знаеха. Вместо да приложи натиск, той й даде пространство. — Колко време ти трябва?
— На този въпрос не мога да отговоря. — Ръцете му се движеха нагоре-надолу по гърба й, и пръстите й се стегнаха върху раменете му. — Продължаваш да ме притискаш в ъгъла.
— Вярно е — измърмори Коуди, отдръпна се и я изчака да си обуе обувките. — Абра… — Когато тя го погледна отново, хвана ръката й. — Това не е краят. Имам чувството, че краят е много далеч.
Абра бе абсолютно сигурна, че беше прав. Точно това я безпокоеше.
— Имам си правило — започна предпазливо. — Преди да започна, обичам да знам какъв ще бъде краят. Не мога да видя хубав чист край с теб, Коуди, затова изобщо не съм сигурна, че искам да те приема… Така да се каже.
Той поднесе ръката й към устните си, с което я смути.
— Червенокоске, ти вече си ме приела.
Когато пристигнаха в имението на Торнуей, купонът вече бе в разгара си. Бюфетът бе зареден с пикантни мексикански специалитети, лееха се коктейли и вино. Зад просторната розово-бяла къща в селски стил, която Тим бе построил за жена си, се бе ширнала добре поддържана ливада, изпъстрена с шумолящи палми. На върха на лекия хълм проблясваше езерце. До него имаше красива беседка, засенчена от асми, едва започнали да цъфтят.
Ароматът от градината отстрани бе сладостен като лунна светлина.
На остъклената тераса и по ливадата имаше тълпа от хора. Тук се бе събрал каймакът на обществото на Финикс. Абра вече бе решила да си намери едно хубаво тихо ъгълче. Винаги се радваше да строи нещо за висшата класа, ала представа си нямаше как да общува с тези хора.
— Шабли — обясни Коуди и й подаде една чаша. — Калифорнийско вино. Хубав чист цвят, остър аромат, плътно тяло.
Тя вдигна рамене и отпи.
— Бяло вино.
— И твоята рокля е черна, но не те прави да изглеждаш като монахиня.
— Виното е просто бяло — настоя Абра, макар небцето й да й казваше нещо друго.
— Миличка… — Той плъзна пръст по шията й. — Много още имаш да учиш.
— Ето къде си била. — Марси Торнуей, съпругата на Тим от две години, доплува до тях. Бе облечена с богато избродиран бял копринен кафтан, а скъпоценните камъни по огърлицата около врата й блестяха на лунната светлина. Тя потупа Абра по ръката и вдигна сапфирено сините си очи към Коуди. Гласът й се лееше като испанско кадифе. — Мисля, че мога да разбера защо закъсня.
— Марси Торнуей, Коуди Джонсън.
— Архитектът. — Марси собственически хвана Коуди под ръка. — Тим ми е говорил за вас… Само дето не спомена, че сте толкова красив. — Тя се засмя, музикален звук, който подхождаше на сребристо русите й коси и на крехката й фигура. — Но пък на съпрузите трябва да се прощава, задето не казват на жените си за красиви мъже.
— И на мъжете за красивите си съпруги.
Абра направи физиономия зад гърба на Марси и започна да нагъва една енчилада със сирене.
— Вие сте от Флорида, нали? — въздъхна Марси и поведе Коуди настрани. — Аз съм израснала в Джорджия, в едно малко градче близо до Атланта. Понякога толкова ми липсва, че, мога да се закълна, направо се топя от мъка.
— Нежен цвят от магнолия — измърмори Абра, обърна се и почти се блъсна в Барлоу. — О, извинявайте, господин Барлоу.
— За вас съм Уилям Уолтън. Трябва да напълните повечко чинията си, момиче. Ето, опитайте тези тортили. И не забравяйте да си вземете авокадо.
Абра погледна стреснато към храната, която той бе натрупал в чинията й.
— Благодаря.
— Защо не седнете с мен да правите компания на един старец под лунна светлина?
Абра не бе сигурна какво бе очаквала от тази вечер, ала определено не бе да прекара приятен и забавен час с един от най-богатите хора в страната. Той не се опита да флиртува с нея, както се бе опасявала, а я ухажваше като стар семеен приятел през удобната дистанция от тридесет и пет години.
Седяха на една пейка до езерцето и говореха за общата си любов към киното. Това бе единственият порок, който Абра си разрешаваше, единствената истинска почивка, която тя не смяташе за загуба на време.
Ако вниманието й от време на време се отклоняваше, то бе не защото намираше Барлоу досаден, а защото много често забелязваше Коуди в компанията на Марси Торнуей.
— Аз съм егоист — реши Барлоу, когато допи чашата си. — Би трябвало да ви оставя да се забавлявате с младите.
Абра му се усмихна сърдечно, почувствала се виновна, че за момент се бе разсеяла.
— О, не, приятно ми е да си говоря с вас. Честно казано, Уилям Уолтън, не съм много по купоните.
— Красиво момиче като вас има нужда от един млад мъж, който да се суети около него.
— Не обичам да се суетят около мен. — Тя видя как Коуди запали цигарата на Марси. Барлоу, ако не друго, бе проницателен. Проследи погледа й.
— Хубава жена — отбеляза той. — Като кристал. Скъпа и приятна за гледане. Младият Тим трябва да е доволен.
— Той много я обича.
— Цяла вечер прави компания на вашия архитект.
— На вашия архитект — поправи го Абра. И понеже не й хареса как прозвуча, му се усмихна: — Те и двамата са от изток… От югоизток. Сигурна съм, че имат много общо.
— Хм… — Барлоу се изправи, откровено развеселен. — Искам да се поразтъпча. Какво ще кажете да се разходим из градината?
— Добре. — Тя се постара да остане с гръб към Коуди, хвана Барлоу под ръка и се отдалечи с него.
Каква игра играеше Абра, чудеше се Коуди, като я гледаше как изчезва с Барлоу. Този човек бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща, че и повече. А тя цяла вечер си разменяше любезности с него, докато той се опитваше да се откопчи от лепката на име Марси Торнуей.
Коуди разбираше кога една жена е тръгнала на лов, а кукленски красивата Марси определено изпращаше сигнали — които той ни най-малко не искаше да приема. Дори ако вече не бе спрял погледа си върху Абра, не би изпитал и най-малкото привличане към жена като Марси. Омъжена или не, тя би му донесла само неприятности. Оставяше я на Тим.
Не би допуснал, че Абра бе от типа жени, които биха флиртували с един старец, биха му се усмихвали и биха го ласкали с единствената мисъл какво могат да получат от това. Не можеше да има съмнение, че Барлоу бе хлътнал по нея, и че тя току-що се бе усамотила между розите с един от водещите в класацията на петстотинте най-успели мъже в Америка.
Коуди запали цигара и присви очи. Не можеше да има съмнение и че Абра го желаеше. Може той да бе започнал целувката, може дори да я бе притиснал в ъгъла, ала нейната реакция бе съвсем истинска. Никоя жена не целува така, ако не желае мъжа.
И въпреки това тя се отдръпваше. Всеки път. Вероятно защото бе предпазлива, може би дори малко уплашена от това, колко силна бе станала връзката между тях. А може би просто бе глупак и Абра го бе отблъснала, защото искаше да улови в мрежата си по-едра риба.
Още щом си го помисли, отхвърли с възмущение тази мисъл. Не беше честно, каза си Коуди. Позволяваше си да мисли по този начин, защото бе объркан, защото желаеше Абра повече, отколкото някога бе желал която и да било жена. И преди всичко защото не знаеше какво, по дяволите, да прави.
