бързо, ала ужасно му трябваше още. — Хиляди. Оказаха се хиляди. Затваряш си очите тук, отрязваш малко оттам, и преди да се усетиш, вече са хиляди. Трябваха ми. — Докато пиеше, от алкохола ръката му престана да трепери. — Ти не знаеш какво е да си синът, да се очаква от теб да правиш нещата по същия начин, както са били правени винаги досега. После Марси. — Тим погледна нагоре, сякаш можеше да я види в стаята над главата си. — Тя е красива, ненаситна и иска. Колкото повече давам, толкова повече иска. Не мога да си позволя да я изгубя. — Отпусна лице в дланите си. — Обявих много ниска цена, за да спечеля този строеж, прекалено ниска цена. Мислех, че ще успея отнякъде да избия. Трябваше да успея. Имам дългове, дългове към не когото трябва. Откак аз поех работата, нещата тръгнаха на зле. Изгубих петдесет хиляди по строежа на Литърман. — Абра не каза нищо и той вдигна поглед. — Това не беше първият път. През последните девет месеца бизнесът е непрекъснато на червено. Трябваше да избия. Това изглеждаше най-добрият начин. Тук клъцнеш малко, там спестиш нещо. Ако успеех да го завърша предсрочно и с икономии, щях да изплувам.
— Ами ако стане късо съединение? — прекъсна го Коуди. — Или колоните не издържат? Тогава какво?
— Нямаше да стане така. Трябваше да поема риска. Трябваше. Марси очаква да живее по определен начин. Трябва ли да й кажа, че не можем да заминем за Европа, защото имам проблеми с бизнеса?
Абра го погледна и изпита само съжаление.
— Да. Ще трябва да й кажеш много повече неща.
— Работата няма да започне отново в понеделник, Тим. — Коуди го изчака отново да вдигне глава. — Тя изобщо няма да започне, преди да се направи пълно разследване. Ти си надробил тази каша, сега ще трябва да я изсърбаш. Ако ти не се обадиш на главния строителен инспектор, ще се обадим ние.
Тим започваше да се напива. Това по някакъв начин помагаше.
— Казали ли сте на някого?
— Не още — отговори Абра. — Прав си, че се чувствах близка с баща ти и усещам някаква отговорност към фирмата. Исках да ти дадем шанса ти да се оправиш с това.
Да се оправи, помисли Тим отчаяно. Как, за Бога, можеше да се оправи? Една официална проверка, и край на всичко.
— Искам първо да говоря с Марси. Да я подготвя. Дайте ми двадесет и четири часа.
Коуди понечи да възрази, но Абра докосна рамото му. Колелото вече се бе завъртяло, мислеше тя. Един ден повече или по-малко нямаше да го спре. Можеше да му даде един ден, защото бе обичала баща му.
— Ще насрочиш ли съвещание в твоя кабинет? За всички нас?
— Какъв избор имам? — Думите му бяха завалени от алкохола и от самосъжалението. — Ще загубя всичко, нали?
— Може би ще си върнеш самоуважението. — Коуди хвана Абра за ръката. — Ако не те чуя утре до девет вечерта, аз ще се обадя.
Когато излязоха навън, Абра притисна пръсти към очите си.
— Господи, ужасно е.
— И по-добро няма да стане.
— Няма. — Тя се изправи и погледна към къщата. Лампата в библиотеката още светеше. — Това щеше да е последната ми работа с тях. Никога не съм очаквала да свърши така.
— Да вървим.
Тим чу как колата им потегли и слуша, докато шумът от мотора отмря в нощта. Жена му, неговата красива егоистична жена, се гласеше на горния етаж. В пристъп на ярост той захвърли чашата към отсрещната стена. Мразеше я. Обожаваше я. Всичко, което бе сторил, бе за да я направи щастлива. За да я задържи. И ако тя го изоставеше…
Не, не можеше да понесе да си го помисли. Не можеше да понесе да си представи скандала и обвиненията. Щяха да го разпънат на кръст, щеше да изгуби бизнеса си, дома си, положението си. Жена си.
Може би все още имаше някакъв шанс. Винаги имаше още някакъв шанс. Препъвайки се, Тим отиде до телефона и набра един номер.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Може би заради напрежението от вечерта или пък заради неловкото положение да си свидетел на чуждото отчаяние и унижение, ала те имаха нужда един от друг. Стовариха се в леглото като в треска, без да говорят, и потърсиха това, което можеха да си дадат един на друг, за да забравят за гнева и разбитите илюзии.
Заедно бяха изградили нещо здраво — или поне мислеха така. Сега бяха научили, че то бе изградено върху лъжи и измами. И ако се вплитаха един в друг, то бе за да убедят себе си, че поне това, което бяха изградили в личен план, не бе лъжа.
Това бе истинско, солидно, честно. Тя го чувстваше, когато устните му се затваряха гладно върху нейните, когато езиците им се срещаха, когато телата им се сливаха. Ако той имаше нуждата да забрави какво има извън тази стая, извън това легло, само за една нощ, Абра щеше да го разбере. Тя също имаше нужда от това и затова се отдаде докрай.
Коуди искаше да я успокои. Абра изглеждаше толкова потресена, когато Тим се срина и започна да си признава. За нея това бе нещо лично и той знаеше, макар да не бе казала нищо, че тя приемаше част от провала като свой личен. Не би го позволил. Но времето за сериозен разговор щеше да дойде сутринта, когато чувствата нямаше да бъдат толкова болезнени. Сега, през следващите няколко часа, щеше да й даде бягство в страстта.
Нейният аромат. Спомни си как я гледаше да се пръска преди вечерята. Парфюмът след толкова часа бе изветрял и сега се усещаше само като полъх върху кожата и, и от това бе още по-интимен. Коуди го вдъхна и пусна на воля устните си да се спуснат по шията й и по-надолу, където кожата й ставаше невъзможно мека, невъзможно нежна.
Косите й. Бе прекарала през тях една четка, бързо и нетърпеливо. Никога не бе съвсем доволна от начина, по който изглеждаха. Той мислеше, че са великолепни. Сега, докато прокарваше пръсти през тях, се наслаждаваше на буйната им сила. Когато Абра се претърколи и изпъна тяло под неговото, сякаш не можеше да поеме достатъчно от него, косите й се спуснаха над раменете й и го покриха.
Устните й. Бе им сложила червило, бе го сдъвкала и отново ги бе начервила. Сега отново бяха чисти, гладки като кадифе, меки като дъжд. Бе достатъчно само да ги докосне, и те се разтваряха гостоприемно. Ако Коуди поискаше повече, тя му го даваше.
Сега, когато той бе уловен под преплетените й коси и гъвкавото й тяло, Абра протегна устни към неговите, за да му даде удоволствие, да потърси удоволствие. Има едно особено вълнение в това да откриваш мъжа, когото обичаш. Да го докосваш и да го усещаш как потреперва. Да го вкусваш и да го чуваш как въздиша.
Лампата в коридора още светеше, така че тя го виждаше, стройната му фигура, твърдите му мускули. И очите му. Виждаше очите му, докато отново протягаше устни към неговите. Бяха толкова тъмни, толкова изцяло насочени към нейните.
Чувстваше нещо различно, ала не можеше да го разбере. В един момент Коуди бе нетърпелив, почти груб. В следващия момент я прегръщаше и целуваше, сякаш бе нещо скъпоценно и чупливо. Както и да я вземаха ръцете му, колкото и настойчиви да бяха устните му, Абра бе негова. Страстта се преплиташе толкова тясно с чувствата, че тя не можеше да отдели желанието от любовта. Нямаше и нужда.
Когато той я изпълни, Абра намери и двете.
По-късно, много по-късно, тя се събуди, смутена от някакъв звук или от някакъв сън. Прошепна, протегна ръка… И откри, че го няма.
— Коуди?
— Тук съм.
Сега го видя, застанал до прозореца. Червеното пламъче на цигарата му светеше в тъмното.
— Какво има?
