— Нищо. Не мога да заспя.
Абра седна в леглото и отметна косите от лицето си. Завивките се смъкнаха до кръста й.
— Можеш да се върнеш в леглото. Няма нужда да спим.
Коуди се засмя и загаси цигарата си.
— Никога не съм предполагал, че ще намеря жена, която да ме издържи.
Тя хвърли по него една възглавница.
— Това комплимент ли трябваше да бъде?
— Просто наблюдение. — Той дойде и приседна на ръба на леглото. — Ти си най-добрата, Червенокоске. — Не говореше за секс. Абра го разбра и се опита да намери какво да каже.
— Радвам се, че мислиш така. — Очите й се приспособиха към тъмнината и тя се намръщи: — Ти си облечен.
— Гласях се да отида да се поразходя с колата. Не знаех дали да те събудя, или не.
— Разбира се, че трябваше да ме събудиш. Къде щеше да ходиш?
Коуди поклати глава — внимателно, сякаш сега преценяваше.
— Трябва да го видя, Абра. След това може би ще успея за няколко часа да го изхвърля от главата си.
Пръстите й се вплетоха в неговите.
— Ще дойда с теб.
— Не е нужно. Късно е… По-скоро рано.
— Искам да дойда. Ще ме изчакаш ли?
— Разбира се.
Той поднесе ръката й към устните си. — Благодаря.
Въздухът бе чист и толкова прозрачен, че спираше дъха. Небето над главите им бе като тъмно, спокойно море, пронизано от звезди. Нямаше движение, само дългата лента на шосето, обградена отначало от къщи и магазини, а после от нищо, освен километри пустиня. Прозорците бяха спуснати, моторът тихо бръмчеше и Абра чуваше самотния вик на койота.
— Никога не съм карала тук по това време на нощта. — Тя се обърна да погледне през прозореца към далечните хълмове, които се виждаха само като тъмни сенки. — Толкова е спокойно. Кара те да си мислиш.
— Какво да си мислиш?
— Че е било толкова спокойно, просто толкова спокойно векове наред. Мисля, че ако го направим както трябва, още векове ще бъде толкова спокойно.
— Хората в нашата професия би трябвало да виждат един неразработен терен и веднага да си представят как може да бъде използван.
Абра се понамръщи и се разрови в чантата си, за да намери панделка или ластик, с който да завърже косата си.
— Ти виждаш ли го?
Коуди за момент не отговори, наслаждавайки се на карането, на тишината, на компанията.
— Има места по междущатския канал, който свързва двата бряга, където храстите са толкова гъсти, че не можеш да видиш на повече от две педи. Не е тихо, защото е пълно с живот, както е пълно с листа. Плавателният канал е приносът на човека, но някои неща ще останат такива, каквито са били винаги.
Тя отново се усмихна и прибра косата си в конска опашка.
— Харесвам те, Джонсън.
— Благодаря, Уилсън. И аз те харесвам. — Той опря ръка на облегалката на седалката, за да си поиграе с краищата на косата й. — Преди време каза нещо в смисъл, че строежът на Барлоу ще е последният ти с Торнуей.
— Да. Отдавна мисля за това. След като Тим пое нещата, реших, че е време не само да мисля, а и да направя нещо. Иска ми се… — Ала нямаше полза да й се иска вече да бе прекратила връзките си с фирмата.
Тъй като я разбираше, Коуди разтри врата й, за да облекчи напрежението.
— Имаш ли друго предложение?
— Не. Всъщност не съм обявила, че напускам, но и не търся други предложения. — Страхуваше се, че той ще я помисли за глупава, затова започна да се мъчи с настройката на радиото. Разнесе се музика, ясна и чиста като въздуха. — Ще работя на свободна практика, може би ще започна свой собствен частен бизнес. Малък. — Спря радиото и му хвърли един поглед. — От известно време спестявам, за да имам за първоначалния труден период.
— Искаш да работиш самостоятелно, или просто искаш промяна?
Абра за момент се замисли, после тръсна глава:
— Предполагам, и двете. Задължена съм на Торнуей. Торнуей старши — уточни тя. — Той ми даде шанс, позволи ми да се докажа. През последната година нещата се промениха. Не знаех… Никога не съм предполагала, че Тим се е забъркал в нещо такова, ала никога не ми е харесвало как движи той нещата. — Очите й се насочиха към изток, където небето точно започваше да просветлява. — Той винаги е гледал повече счетоводните книги, отколкото цялостния проект, повече платежните ведомости, отколкото хората, които заработват заплатите си. Никой не се заема с бизнес, ако няма намерение да прави пари, но когато това е единствената ти цел…
— Когато това е единствената ти цел, накрая се озоваваш в ситуация като тази, в която сме сега.
Още не мога да го повярвам. Мислех, че го познавам, ала това… Коуди, как може човек да рискува всичко, всичко, което е получил, за да достави удоволствие на една жена?
— Бих казал, че той я обича, очевидно повече, отколкото би трябвало.
— Може би и тя го обича. Може би всичките бижута, коли и пътешествия нямат значение.
Коуди прокара пръст по врата й.
— Имат значение, Червенокоске. При жена като нея те винаги имат значение. Мога да се обзаложа, че когато цялата тази буря се разрази, Марси Торнуей ще се спаси с бягство.
— Това е жестоко. Все пак тя му е съпруга.
— Помниш ли вечерта на приема? Тя и тогава му беше съпруга, обаче ме покани да… Да кажем, покани ме да прекарам един следобед с нея.
— О… — Каквото и съчувствие да бе изпитвала към Марси Торнуей, то се стопи. — Ти отказа ли й?
— Не беше трудно да й откажа. Освен това си имах други проблеми. Във всеки случай, не мисля, че можем да стоварим цялата каша върху главата на Марси. Може би самият Тим през цялото време е получавал прекалено много. Изглежда, че е преследвал успеха не по най-подходящия начин.
— Той спомена нещо, че дължи пари не на когото трябва — спомни си Абра.
— Няма да е първият бизнесмен, който има връзка с организираната престъпност. Няма да е и първият, който ще изгуби заради тази причина. Какво е това? — Когато се приближиха към отбивката за строежа, Коуди забеляза още една кола. Поколеба се на кръстопътя, после зави надясно и ускори.
— Не знам. — Тя се намръщи към отдалечаващите се габарити. — Вероятно деца. Често строежите се превръщат в място за любов.
— Може би, ала е малко късно за хлапета да се натискат извън града. — Коуди забави, за да вземе завоя.
— Е, и без това сме дошли да огледаме. Ако са вандали, скоро ще открием.
Той паркира до един камион. Двамата мълчаливо излязоха от двете страни на колата и спряха. Основната сграда, със своите куполи и спирали, бе скрита в предутринната сянка. Като скулптура тя се извисяваше от скалата. Вътрешността още бе недовършена, но Абра сега я видя, както я бе видял Коуди.
В тази много неясна светлина изглеждаше по-въображаема и в същото време по-солидна, отколкото по-рано. Не се сливаше със скалите и пясъка, не им и хармонизираше. По-скоро им противостоеше, като символ на човешката изобретателност.
Отстрани, още несвързан с очертаните с цветни лехи алеи, бе здравният център. Като замък, той се издигаше от алчната гладна почва и арките и извивките му добавяха красота и предизвикателство към
