жива.
Барлоу сложи ръка на рамото на Джеси да я успокои и да я накара да мълчи.
— По-бавно, Коуди. Започни отначало.
Сега всичко бе като сън. Заради болката, заради страха. Той започна с обаждането на Кармен Мендес и продължи до момента, в който откараха Абра от него, в безсъзнание.
— Трябваше да го притисна — обвиняваше се Коуди. — Трябваше да взема телефона и веднага да се обадя на властите. Обаче той беше пиян и жалък, а ние искахме да му дадем шанс да спаси нещо. Ако не бях поискал да отида там, да погледна, да… не знам, да успокоя гордостта си може би, тя сега нямаше да е ранена.
— Ти си влязъл в огъня заради нея. — Джеси притисна длани към лицето си. — Рискувал си живота си, за да я спасиш.
— Аз нямам живот без нея.
Времето за сълзи трябваше да почака. Тя стана да хване ръката му.
— Знаеш ли, повечето от нас никога не намират някой, който да ги обича толкова много. Абра винаги е имала нужда от това, а аз никога не съм й била достатъчна. Ти няма да я загубиш.
— Предполагам, че няма да послушаш стария човек и да се опънеш на кушетката там? — Коуди поклати глава и Барлоу се изправи. — Така си и мислех. Трябва да завъртя няколко телефона. Няма да се бавя.
И те чакаха. Коуди гледаше часовника и следеше как минават минутите. Когато Нейтън и Джаки влязоха, следвани от Барлоу, той бе прекалено вцепенен, за да се изненада.
— О, миличък… — Джаки веднага дойде при него. Дребното й остро лице бе загрижено. — Чухме почти веднага, след като самолетът се приземи. Какво можем да направим?
Коуди поклати глава, но не пусна ръката й. По някакъв начин помагаше просто да се държи за някой, който го познава.
— Тя е в операционната.
— Знам. Господин Барлоу ни обясни всичко отвън. Сега няма да говорим за това, просто ще чакаме.
Нейтън сложи ръка на рамото му.
— Извинявай, че не пристигнахме по-рано. Ако това ти помага с нещо, Торнуей вече е прибран.
Очите на Коуди се фокусираха, после станаха твърди.
— Откъде знаеш?
— Барлоу направи някои проверки. Полицията отишла да го разпита. В момента, в който му казали, че вие с Абра сте били там по време на експлозията, той се сринал.
— Няма значение. — Коуди стана и отиде до прозореца. Нямаше значение дали Торнуей е в затвора, или в ада. Абра бе в операционната и всяка секунда бе цяла вечност.
Нейтън направи крачка към него, ала Джаки сложи ръка на рамото му.
— Нека аз — прошепна тя, приближи се тихо до Коуди и го почака да се овладее. — Тя е инженерката, нали?
— Да. Тя е инженерката.
— И няма нужда да питам дали я обичаш.
— Дори не съм й казал. — Коуди опря чело на стъклото, защото се изкушаваше да забие юмрук в него. — Все не беше подходящият момент или подходящото място. Джак, когато я измъкнах… — Трябваше му още една минута, за да се насили да го каже на глас. — Когато я измъкнах, мислех, че е мъртва.
— Но не е била. Не е. — Джаки нежно сложи ръка на китката му. — Знам, че оптимизмът ми понякога е дразнещ, ала не вярвам, че ще я изгубиш. Когато се оправи, ще се ожените ли?
— Да. Тя и това не знае. Ще трябва да я убедя.
— Ти умееш да убеждаваш. — Джаки го докосна по бузата, после обърна главата му да се вгледа в лицето му. Бе мъртвешки бледо и изранено, а очите му бяха още подпухнали и зачервени от дима. — Изглеждаш ужасно. Колко шева имаш?
— Не съм ги броил.
Тя завъртя ръцете му и едва се сдържа да не потрепери.
— Дадоха ли ти нещо обезболяващо?
— Някаква рецепта! — Той разсеяно докосна джоба си.
— Която не си изпълнил. — Това поне бе нещо, което можеше да направи, реши Джаки и измъкна рецептата от джоба му. — Сега ще отида да я изпълня, а като се върна, ти ще изпиеш каквото ти донеса.
— Не искам да…
— Не искаш да си имаш разправии с мен. — Тя го целуна по бузата и излезе.
Коуди изпи лекарствата, за да я успокои, после изпи цяла кафеварка кафе, за да преодолее замайването. Мина още един час, после още един. Болката стихна до тъпо пулсиране, а страхът се изостри.
Позна лекаря, бе същият, който бе оперирал Мендес. Бост влезе в чакалнята, обходи с поглед свитите по фотьойлите и кушетките хора и се приближи към Джеси.
— Вие ли сте госпожа Барлоу, майката на госпожица Уилсън?
— Да. — Джеси искаше да стане, ала краката не я държаха. Вместо това хвана ръцете на съпруга си и на Коуди. — Моля ви, кажете ми.
— Дъщеря ви излезе от операция. Още не е дошла в съзнание и е изгубила доста кръв. Успяхме да спрем кръвоизливите. Има няколко счупени ребра, но за щастие дробовете й не са пострадали. Ръката й е счупена на две места и има тънка фрактура под дясното коляно.
Джеси глупаво си спомни как бе целувала одраскани лакти и колене, за да спрат да болят.
— Но ще минат?
— Да. Ще направим серия от рентгенови снимки и скенер.
— Мозъчна травма? — Коуди усети как кръвта му изстива. — Да не би да казвате, че има мозъчна травма?
— Главата й е жестоко ударена. Тези изследвания са стандартни. Знам, че звучат страшно, ала са най- добрата защита срещу всякакви други наранявания, които може да има.
— Кога ще имате резултатите? — попита Джеси.
— Ще направим изследванията днес следобед. Те ще отнемат два часа.
— Искам да я видя. — Коуди се изправи и хвърли на Джеси един бърз извинителен поглед. — Трябва да я видя.
— Знам.
— Няма да е будна — обясни лекарят. — И ще трябва да сте кратък.
— Само ми дайте да я видя.
Не бе сигурен кое бе по-лошо — всичките тези часове, докато чакаше и се чудеше, или когато я видя да лежи толкова неподвижна, толкова бледа, с кървавите рани по бузите и с тръбите, свързващи я с редицата безлични машини.
Хвана ръката й, беше толкова студена. Ала усети пърхащия в китката й пулс, повтарян от мониторите до леглото й.
Тук нямаше уединение. Това не би й харесало, помисли той. Само една стъклена стена я отделяше от безшумното движение на сестри и техници. Бяха й сложили нощница, нещо бяло с избелели сини цветя. Не можеше да понесе мисълта, че десетки други я бяха носили преди нея.
Бе толкова бледа.
Съзнанието му продължаваше да се връща към това, макар да се опитваше да се съсредоточи върху други, незначителни неща. Избелялата нощница, пиукането на мониторите, скърцането на гумени подметки върху плочките зад стъклото.
Къде бе тя, чудеше се Коуди, докато седеше и държеше ръката й през страничните пречки на леглото. Не искаше да се отдалечава толкова. Не знаеше какво да каже, за да я доведе по-близо.
— Няма да ми позволят да остана тук, Червенокоске, но ще се навъртам в чакалнята, докато се събудиш. Гледай да е по-скоро. — Разсеяно разтърка гърдите си, в които сякаш бе заседнал камък. — Добре
