— Сградите. Няма ги.
— Те не са важни. — Коуди притисна устни към пръстите й. — Уплаши ме, Червенокоске.
— Знам. — Сега вече започваше да чувства. Когато беше будна достатъчно дълго, започваше да чувства. Болката я успокои. — Ти си ранен.
— Две-три драскотини. Теб те боли. — Той веднага скочи. — Ще повикам сестрата.
— Не искам повече лекарства.
Коуди търпеливо се наведе и я целуна точно под раната на бузата.
— Бебчо, не мога да понасям да гледам как те боли.
— Целуни ме пак. — Тя вдигна ръка към лицето му. — Като ме целуваш, ми става по-добре.
— Извинете ме. — В стаята делово влезе сестрата. — Време е докторът да ви прегледа, госпожице Уилсън. — Хвърли един поглед на Коуди. През последните дни я бе изкарал от търпение. — Ще трябва да почакате отвън.
— Да, госпожо.
— Няма да пия повече лекарства — чу Абра да казва. — И ако носите някакви игли, по-добре да ги изгубите.
За пръв път от дни насам Коуди се засмя. Тя се оправяше.
След още една седмица Абра нямаше търпение да излезе. Нощната сестра я хвана как се опитва да куцука по коридора. Коуди не обърна внимание на молбите й да й помогне да се промъкне в асансьора. Лекарят отхвърли категорично компромисното й предложение да продължи лечението си в домашна обстановка.
Чувстваше се като в капан. Цялата й ръка бе гипсирана, кракът й до коляното. Бе минала през етапи на гняв и самосъжаление. Сега бе просто отегчена. Ужасно отегчена.
Когато се събуди от дрямка, в която бе потънала като самозащита, видя в стаята си една жена. Бе дребничка, очевидно бременна и с буйна червена коса. Жената се въртеше около цветята и саксиите.
— Добър ден.
— Здрасти. — Джаки се обърна и й се усмихна лъчезарно. — Значи се събуди. Сега Коуди ще ми се развика, защото го изгоних да отиде долу в кафето. За една седмица съвсем е омършавял. След още два дни ще е направо скелет. — Приближи се до леглото и удобно се разположи. — Е, как се чувстваш?
— Доста добре. — Лесно бе да отвърне на усмивката й. — Коя си ти?
— О, извинявай. Аз съм Джак, жената на Нейтън. — Тя се огледа. — Въпреки цветята, болниците са доста потискащи, нали? Скучно ли ти е?
— Ужасно. Много мило, че си дошла.
— Коуди ми е като роднина. Което значи, че и ти си ми роднина.
Абра погледна към вратата.
— Как е той?
— Оправя се, когато ти се оправяш. По едно време се бяхме разтревожили и за двамата.
Абра се вгледа в лицето на Джаки. През последната седмица бе имала достатъчно време да изучава лица. Това бе дружелюбно и — слава Богу — весело. Тя бе говорила за Коуди като за роднина и Абра бе сигурна, че го вярваше.
— Ще ми кажеш ли нещо? — попита тя. — Но честно.
— Ще се опитам.
— Ще ми кажеш ли какво се е случило? Всеки път, когато попитам Коуди, той или сменя темата, или се измъква, или се ядосва. Спомням си повечето неща, но откъслечно.
Джаки понечи също да се измъкне, ала погледна в очите на Абра. Толкова силни очи, реши тя, заслужаваха истината.
— Защо ти не ми кажеш какво си спомняш?
Абра се отпусна доволно.
— Бяхме отишли на строежа, после влязохме в основната сграда. Беше още тъмно, така че Коуди отиде до колата за фенерче. Аз оглеждах наоколо. Знаеш ли за подмяната на материалите?
— Да.
— Докато бях сама и се оглеждах, видях нещо, което отначало взех за разсипан хоросан. Оказа се пластичен взрив. Хукнах към вратата. — Вдигна гипсираната си ръка. — Не успях да стигна.
Джаки разбра, че е била права за силата. Това, което виждаше, бе не страх, а решителност, заедно със здравословна доза гняв.
— Коуди е бил още навън, когато сградата се взривила. Успял да влезе и да те намери. Не знам подробностите, той не говори за това, но трябва да е било ужасно. Успял да те измъкне. Каза ми, че те помислил за мъртва.
— Трябва да е било кошмарно — промълви Абра. — Кошмарно за него.
— Абра, Коуди обвинява себе си за това, което се е случило с теб.
— Какво? — Тя се размърда, пребори се с пронизалата я болка и се поизправи в леглото. — Защо трябва да се обвинява?
— Представя си, че ако веднага е стоварил брадвата върху главата на Торнуей… Ако не е поискал онази вечер да отиде там… Ако не те е оставил сама в сградата… Ако…
— Това е глупаво. — Абра намери копчето за управление на леглото и вдигна облегалката за главата.
— Кое е глупаво?
Джаки вдигна глава и видя Коуди да влиза в стаята. Стана и го потупа по бузата.
— Ти, сладурче. Ще ви оставя сами. Къде е Нейтън?
— Реши да намине към родилното.
Тя се засмя и се потупа по корема.
— Ще отида и аз там.
— Харесвам я — каза Абра, когато останаха сами.
— Трудно е човек да не харесва Джак. — Той й подаде роза, като внимаваше, както през последните дни, да не я докосва. — Имаш цяла стая с цветя, ала помислих, че може да искаш да имаш едно, което да държиш.
— Благодаря.
Коуди присви очи.
— Нещо не е ли наред?
— Да.
— Ще повикам сестрата.
— Седни. — Тя нетърпеливо посочи към стола. — Искам да престанеш да се държиш с мен като с инвалид.
— Добре. Да направим едно бързо кръгче из квартала?
— Ти си идиот.
— Да. — Но той не седна. Неспокойно закрачи из стаята и спря до затрупаната с цветя маса. — Имаш и нови.
— Суагърт и Родригес. Бяха сключили примирие, колкото да ми донесат карамфили. Когато си тръгваха, пак се сбиха.
— Някои неща никога не се променят.
— А някои се променят. Едно време ти можеше да говориш с мен и да ме гледаш, докато говориш.
Коуди се обърна.
— Сега говоря с теб и те гледам.
— Сърдиш ли ми се?
— Не ставай глупава.
— Не съм глупава. — Абра се надигна и трепна. Той стисна зъби. — Ти идваш тук всеки ден, всяка нощ.
— Трябва ли да съм бесен, за да го правя? — Коуди се приближи с намерението да й помогне да се настани по-удобно.
