— Имате ли нещо против?
— Не. — Коуди седна на кушетката и смъкна каквото бе останало от ризата му. И гърдите, и гърбът му бяха обгорели и изподрани. Асаро трепна.
— Бих казал, че едва ви се е разминало.
Коуди не отговори. Лекарят започна да почиства раната на главата му.
— Имате ли нещо против да ми кажете какво правехте вие с госпожица Уилсън там по изгрев слънце?
— Оглеждахме. — Коуди рязко пое дъх от щипането на антисептичния разтвор. От няколко стаи по- нататък се чу силен пронизителен писък. — Тя е инженерът на строежа. Аз съм архитектът.
— Дотолкова и аз бях разбрал. — Асаро отвори бележника си. — Не ви ли се струва, че през седмицата достатъчно гледате този строеж?
— Имахме причини да отидем там тази нощ.
— Ще ви бия една инжекция — съобщи лекарят, като си подсвиркваше през зъби. — Мястото малко ще изтръпне.
Коуди само кимна. Не си представяше, че може да изтръпне повече от това.
— Снощи бяхме информирани, че на строежа има несъответствия. Били са използвани материали, които не отговарят на стандарта.
— Разбирам. И сте били информирани?
— Да. — Коуди отдели съзнанието си от тялото, докато лекарят сръчно шиеше раната му. — Няма да ви съобщя името на източника си, докато не го обсъдя с него, но ще ви кажа какво знам.
Асаро докосна писалката до хартията.
— Ще ви бъда благодарен.
Коуди разказа всичко — за разкритието, за сблъсъка с Тим Торнуей, за неговото признание. Гневът заради измамата бе избледнял. Единственото, за което мислеше сега, бе Абра. Продължи, спомена за колата, която бяха срещнали, за предположението, че това са били младежи, възползващи се от усамотеното място.
— Още ли мислите така? — попита Асаро.
— Не. — Коуди усещаше подръпването, докато лекарят шиеше ръката му. — Мисля, че някой е поставил експлозиви във всички сгради на строежа и ги е вдигнал във въздуха. Много по-трудно е да се открие материал, който не отговаря на стандарта, когато не е останало почти нищо.
— Обвинение ли отправяте, господин Джонсън?
— Съобщавам ви факт, лейтенант. Торнуей е изпаднал в паника и е разрушил строежа. Той знаеше, че ако не отиде при строителния инспектор, ние с Абра утре щяхме да отидем. Сега можем да си спестим това.
— Как?
— Защото щом Абра излезе от операция, аз ще го намеря и ще го убия. — Коуди сви пръстите на превързаната си ръка и изпита леко облекчение, като установи, че се движат. Хвърли един бърз поглед на доктора. — Свършихте ли?
— Почти. Имате парчета стъкло в гърба и няколко хубави изгаряния трета степен.
— Много интересна история, господин Джонсън. — Асаро стана и пъхна бележника в джоба си. — Ще я проверя. Искате ли един съвет от мен? — Не изчака Коуди да отговори. — Внимавайте да не изричате закани пред полицай.
— Това не са закани — отвърна Коуди. Усети парещата болка, когато лекарят извади поредното парче стъкло. — Там горе има една жена, която за мен означава повече от всичко друго на света. Трябваше да я видите на какво приличаше, когато дойдохме тук. — Стомахът му се сви, мускул по мускул. — И знаете ли какво беше единственото й престъпление, лейтенант? Че й стана мъчно за онова копеле и му даде няколко часа да обясни всичко на жена си. А той вместо това можеше да я убие.
— Още един въпрос, господин Джонсън. Торнуей знаеше ли, че ще ходите на строежа?
— Какво значение има?
— Направете ми тази услуга.
— Не. Не го бяхме планирали. Аз бях неспокоен. — Коуди замълча и притисна пръсти към горящите си очи. — Исках да погледна, да се опитам да се убедя лично. Абра дойде с мен.
— Би трябвало да си починете, господин Джонсън. — Асаро кимна на лекаря. — Ще поддържам връзка.
— След един-два дни ще ви проверим, господин Джонсън. — Лекарят превърза последното изгаряне и взе една лампа да светне в очите на Коуди. — Ще кажа на сестрата да ви даде нещо за болката.
— Не. Не искам да лягам. Трябва да разбера на кой етаж е Абра.
— Легнете, а аз ще проверя за госпожица Уилсън. — Погледът в очите на Коуди накара лекаря да вдигне ръце. — Както искате. Може и да не сте забелязали, но наоколо има хора, които се нуждаят от моето време и внимание. Чакалнята на петия етаж. Направете си една услуга — добави той, когато Коуди тромаво стана от кушетката. — Минете през аптеката. — Надраска една рецепта и му я подаде. — На нея няма да й помогне това, че вас ви боли.
— Благодаря. — Коуди пъхна рецептата в джоба си. — Наистина ви благодаря.
— Бих казал пак заповядайте, ала щеше да е лъжа.
Той не изпълни рецептата, не защото болката не беше безмилостна, а защото се страхуваше, че каквото и да вземе, може да го събори.
Чакалнята му бе позната. Само преди няколко дни бе прекарал тук часове наред с Абра, докато оперираха Дейвид Мендес. Сега оперираха Абра. Спомняше си я колко бе загрижена, колко мила. Сега нямаше никой друг освен него.
Коуди напълни една пластмасова чашка с кафе, опари с него вече червеното си гърло и закрачи. Ако можеше да рискува да я остави сама за малко, то щеше да отиде да намери Торнуей, да го измъкне от хубавата му бяла къща и да направи лицето му на пихтия на онази добре поддържана ливада.
Заради пари, помисли той и пресуши остатъка от врялото кафе. Абра лежеше на операционната маса и се бореше за живота си заради пари. Смачка чашата в дланта си и я запрати към стената. Изруга от болката, която раздра рамото му.
Тя го бе викала. Коуди прокара ръце през лицето си, докато споменът за този звук го разкъсваше не по-малко безмилостно от стъклото. Беше го бе викала, но той не бе достатъчно бърз.
Защо я остави сама там? Защо не изпрати нея до колата? Защо просто не я отведе у дома? Защо? Имаше десетки защо, ала никое от тях не променяше факта, че Абра бе ранена, а той…
— Коуди? — В чакалнята се втурна Джеси, разрошена и пребледняла. — Боже мили, Коуди, какво се е случило? Какво е станало с Абра? — Тя стискаше ръцете му, без да забелязва превръзките. — Казаха, че на строежа имало инцидент. Но сега е неделя сутрин, защо е била там в неделя сутринта?
— Джеси! — Барлоу забързано влезе, хвана я за ръката и я заведе до един стол. — Виждаш, че момчето е ранено.
Устните на Джеси трепереха и тя трябваше да ги прехапе, за да се овладее. Сега видя превръзките и изгарянията, видя изражението му, което по-ясно от думите говореше за болката и страха.
— Господи, Коуди, какво се е случило? Казаха, че Абра е в операционната.
— Ти също седни. — Барлоу, поел командването, настани и Коуди на един стол. — Почини си, а аз ще донеса кафе за всички.
— Не знам как е тя. Не ми дават да я видя. — Щеше да се срине, осъзна той, ако не намереше нещо, за което да се вкопчи. Реакцията от шока идваше едва сега, ала го удари като железен юмрук. — Жива е. — Бе почти молитва. — Когато я измъкнах, беше жива.
— Измъкнал си я? — Джеси стисна с две ръце чашата, която Барлоу й подаде. Въпреки това кафето се разплискваше. — Откъде си я измъкнал?
— Аз бях навън, връщах се. Абра беше в сградата, когато избухна.
— Избухна! — Кафето падна от ръцете на Джеси.
— Пожарът се разрази толкова бързо. — Виждаше го, усещаше го. Седеше на стола, но в съзнанието си бе още в сградата, ослепен от дима, и я търсеше. — Влязох, но не можех да я намеря. Всичко се срутваше. Трябва да е имало повече от един експлозив. Беше затрупана под камъните, ала когато я измъкнах, беше
