Водопад в пустинята

непреклонната сила на пейзажа. Ранната утринна светлина позлатяваше източните стени.

Те стояха, хванати за ръце, и гледаха това, което заедно бяха създали.

— Това ще трябва да се събори — промълви Коуди. — Цялото или поне по-голямата част от него.

— Това не означава, че не може да бъде построено отново. Ние можем отново да го построим.

— Може би. — Той обви ръка около раменете й. Слънцето още не бе изгряло и във въздуха се долавяше ясната студенина на пустинната нощ. — Няма да бъде бързо и няма да бъде лесно.

— Няма нужда да бъде. — Тя сега разбираше, както никога преди, колко много от себе си бе вложил Коуди.

Това не бяха просто стени, просто колони и подпори. Това бе неговото въображение, неговият принос и, макар че само човек, който строеше, можеше да го разбере, неговото сърце. Обърна се и обви ръце около него. — Мисля, че е време да ти кажа истината.

Той целуна косите й и ароматът им бе топъл, слънчев, макар че въздухът бе натежал от студена роса.

— За кое?

— За това място. — Абра наклони глава, ала не се усмихна. Коуди видя, че очите й бяха сиви, като светлината на изток. — Ти беше прав, а аз не бях.

Той я целуна, без да бърза.

— Това не е нищо ново, Червенокоске.

— Продължавай по този начин, и няма да ти кажа какво всъщност мисля.

— Няма начин. Ти винаги ми казваш какво мислиш, независимо дали искам да го чуя, или не.

— Този път ще искаш. Може дори да заподскачаш от радост.

— Търпение нямам.

Тя се отдръпна, пъхна ръце в джобовете си и направи бавен кръг.

— Чудесно е.

— Моля? — С едва забележима усмивка Коуди я хвана за рамото. — Трябва да е от безсънието, Уилсън. Ти си се побъркала.

— Не се шегувам. — Абра се отскубна от ръката му и отново се обърна към него. — Не ти го казвам, за да те накарам да се чувстваш по-добре… Нито по-зле, ако така ще си говорим. Казвам ти го, защото беше време да ти го кажа. През последните няколко седмици успях да видя какво си си представял тук, какво си искал да кажеш, как си искал да го кажеш. Красиво е, Коуди, и може да звучи прекалено помпозно, обаче е величествено. Когато бъде завършено, а то един ден ще бъде завършено, това ще бъде произведение на изкуството, каквито са само най красивите постройки.

Той я гледаше, докато слънцето надзърташе иззад билото на планината и започваше постепенно да се развиделява.

— Знам, че би трябвало да заподскачам от радост, но ми се струва, че просто не мога.

— Можеш да се гордееш с това. — Тя опря ръце на раменете му. — Аз се гордея с него. И с теб.

— Абра… — Коуди я погали леко по бузата. — Думи нямам.

— Иска ми се да мисля, че когато дойде време отново да се строи, аз ще участвам в това. — Тя наклони глава и се усмихна. — Не че не би трябвало да се направят някои промени.

Той се разсмя и я привлече към себе си. Бе имал нужда от това.

— Така си и знаех.

— Дребни промени — продължи Абра. — Разумни.

— Естествено.

— Ще ги обсъдим. — Захапа го за ухото. — Професионално.

— Непременно. Обаче аз няма да променя нищо.

— Коуди…

— Не съм ти казвал, че ти си една от най-добрите. — Сега бе неин ред да се изненада. — Доколкото може да бъде добър един инженер.

— Много благодаря. — Тя се отдръпна. — Вече се чувствам по-добре. А ти?

— Да, и аз се чувствам по-добре. — Той прокара пръст по бузата й. — Благодаря.

— Тогава да поогледаме. Нали за това сме дошли.

Ръка за ръка тръгнаха към основната сграда.

— Разследването ще бъде тежко — започна Коуди. Сега му бе по-лесно да говори за това. — Може да обърка плановете ти да започнеш собствен бизнес. Поне за известно време.

— Знам. Предполагам, че се опитвам да не мисля за това. Не още.

— Сега зад теб е Барлоу. И „Пауъл и Джонсън“.

Абра се усмихна и мина през вратата, която той отвори.

— Знам. Така и не те попитах какво каза Нейтън.

— Каза, че пристига с първия възможен самолет. — Коуди спря на прага и се огледа.

Стените бяха издигнати, измазани и шпакловани. Имаше преобърнати празни кофи, върху някои от тях подпрени дъски, за да се направят импровизирани пейки. Асансьорите, които бяха създавали толкова неприятности на Абра, бяха на партерния етаж. Скелетата за извитите стълби бяха на местата си, прозорците обезопасени. Нямаше бръмчене и вой на инструменти, само тишина, отекваща от изровения под до ярко оцветения купол.

Докато стояха там, Абра знаеше как се чувства той, дори какво мисли, защото самата тя изпитваше все по-силно чувство на гняв и безсилие.

— Боли, нали?

— Да. — Ала Коуди бе дошъл да го преодолее. Минута след минута ставаше все по-леко. — Ще мине, но трябва да ти кажа, че не искам да гледам как го разрушават.

— Аз също. — Абра направи няколко крачки и остави чантата си върху едно магаре за рязане на дърва. Наистина болеше. Може би щеше да им помогне, ако погледнеха отвъд непосредственото бъдеще към по- далечното. — Знаеш ли, винаги съм искала да дойда на такова място като клиент. — Обърна се с усмивка, защото знаеше, че и двамата имат нужда от нея. — Ще ти направя едно предложение, Джонсън. Когато е завършено и проклетите ти водопади потекат, ще те черпя една събота и неделя.

— Има един курорт, който проектирах в Тампа. Той вече е отворен.

Тя вдигна вежди:

— Има ли водопади?

— Лагуна, в средата на фоайето.

— Представям си. Тук е много тъмно, почти нищо не се вижда.

— В колата имам фенерче. — Коуди се залюля на пети. — Искам да погледна по-добре, да се уверя, че който и да е идвал тук, не си е пъхал носа не където трябва.

— Добре. — Абра се прозя широко. — Мога да спя утре.

— Веднага се връщам.

Той излезе и тя се обърна навътре. Бе загуба, ужасна загуба, мислеше си, ала не бе за нищо. Без този строеж можеше никога да не го срещне. Казват, че не ти липсва това, което никога не си имал, но когато помислеше за Коуди, бе сигурна, че това не е вярно. В живота й винаги щеше да има една празнина. Можеше и да не знае защо, ала щеше да я чувства.

Строителството ги бе събрало, то щеше отново да ги събере. Може би беше време да престане да седи пред чертожната си дъска и да планира личния си живот. С Коуди бе възможно просто да взема, просто да действа. С Коуди може би щеше да бъде възможно да признае чувствата си.

Страшничко, помисли Абра и с нервен смях закрачи. Трябваше доста да помисли върху това.

Той държеше на нея. Може би държеше достатъчно, за да е доволен, ако му кажеше, че ще се премести във Флорида. Можеха да продължат там така, както я бяха карали тук. Докато… Не можеше да стигне след това „докато“.

Нямаше значение. Когато стигнеше там, щеше да се оправи и с това. Единственото, в което бе сигурна, бе че нямаше да го остави да си отиде.

Сви рамене и погледна нагоре към купола. Светлината се процеждаше, бледа, но красиво оцветена от стъклото. Тя доволно се завъртя. Прекрасно бе как лъчите падаха върху пода, осветяваха ъглите. Почти си