— Престани. — Тя ядосано избута ръката му. — Мога и сама. Една счупена ръка не е смъртоносна.
Той едва не й викна, после преглътна гнева си.
— Извинявай.
— Това е. Това е! Дори не искаш да се скараш с мен. — Абра замахна с гипса, който бе целият изпъстрен с подписи. — Всичко, което правиш, е да ме потупваш по главата и да се въртиш наоколо да питаш дали имам нужда от нещо.
— Ако искаш да изиграем два рунда, добре. Веднага щом се изправиш на крака.
— Още сега, по дяволите. Веднага. — Тя ядосано удари с юмрук по леглото. Дори не можеше сама да стане и да започне да крачи. — През тези няколко дни се държиш с мен като с някакво бавноразвиващо се дете. Писна ми. Дори не искаш да говориш с мен за това, което се е случило.
— Какво искаш? — Напрежението, което бе опънало нервите му до скъсване, най-после го срина. — Искаш да ти кажа какво ми беше да видя как тази сграда хвръква във въздуха и да знам, че ти си вътре? Искаш да ти опиша какво беше да пълзя сред каквото беше останало от нея и да те търся? И после да те намеря полузаровена, цялата в кръв и изпотрошена? — Надигна глас, приближи се и се вкопчи в пречките на леглото й. Кокалчетата му бяха побелели. — Искаш да ти разкажа какво ми беше, докато чаках в тази проклета болница и не знаех дали ще оживееш, или ще умреш?
— Как ще го преодолееш, ако не говорим за това? — Абра посегна към ръката му, ала Коуди рязко я дръпна. — Ти също си бил ранен. — И тя даде воля на гнева си. — Знаеш ли как се чувствам, като гледам лицето ти, ръката ти и знам, че това се е случило, защото си се върнал за мен? Аз искам да говоря за това, по дяволите! Не мога да търпя да лежа тук и да се опитвам да го възстановя.
— Тогава престани. — Той замахна с ръка и неволно блъсна една кана. Изпита някакво малко удовлетворение, като я чу как се удря в стената. — Това е минало и свършило. Когато излезеш оттук, няма да се връщаме назад. Ти никога вече няма да ме караш да преживявам нещо подобно. Разбра ли? — Извъртя се към нея. — Не мога да го понеса. Искам да излезеш оттук. Искам да си отново при мен. Обичам те и е ужасно да лежа през нощта в леглото и да се потя при мисълта какво можеше да се случи.
— Какво не се случи — викна тя. — Аз съм тук, аз съм жива, защото ти си се погрижил за това. Не си ти виновен, глупак такъв. Ти си ми спасил живота. Прекалено много те обичам, за да седя и да гледам как се самоизяждаш. Това ще престане, Джонсън. Говоря сериозно. Ако не можеш да идваш тук и да се държиш нормално с мен, не идвай изобщо.
— Престанете. — Една сестра бързо влезе в стаята. — Чуваме ви как се карате чак до…
— Вън! — извикаха и двамата в един глас.
Тя излезе и затвори вратата зад себе си.
— Щом искаш да си тръгна, ще си тръгна. — Коуди отново се приближи до леглото и с трясък смъкна преградата. — Но не преди да ти кажа каквото имам за казване. Може и да се обвинявам за това. И това си е моя работа. Няма да седиш тук и да ми казваш как да се чувствам и какво да чувствам. Достатъчно дълго съм ти играл по свирката.
Абра вирна глава.
— Не разбирам за какво говориш.
— Никакво обвързване, никакви задължения, никакви дългосрочни планове. Нали ти така го беше измислила?
— Ние се договорихме…
— Няма повече да се договарям. И няма повече да чакам, докато моментът е подходящ, докато мястото е подходящо, докато настроението е подходящо. Чу ли какво ти казах преди малко? Казах ти, че те обичам.
— Не го каза. — Тя се вгледа намръщено в ръцете си. — Изкрещя го.
— Добре, изкрещях го. — Той седна до нея, като едва сдържаше желанието си отново да изкрещи. — Сега ти го казвам и ти казвам, че ще се омъжиш за мен. И точка.
— Но…
— Недей. — Гневът му угасна толкова бързо, че Коуди успя само да притисне ръце към очите си. — Не ме насилвай сега.
— Коуди…
— Просто замълчи, а? — Той отпусна ръце, с надеждата, че се е овладял. — Не трябваше да бъде така, да се надвикваме, докато ти не можеш да станеш. Изглежда, че винаги, когато се опитаме да планираме нещата, не се получават. Затова, Червенокоске, това е — никакви планове, никаква подготовка. Аз имам нужда от теб. Искам да се омъжиш за мен, да дойдеш с мен на изток и да преживееш живота си с мен.
Абра вдигна очи и пое дълбоко въздух.
— Добре.
Коуди се позасмя и разтърка с ръце лицето си.
— Добре? Само това ли ще кажеш?
— Не съвсем. Ела тук. — Тя протегна ръка и го привлече към себе си. За пръв път от дни насам той я прегърна наистина. — Ти сигурно чу какво ти казах преди малко, че те обичам.
— Не го каза. — Устните му трепнаха от удоволствие и облекчение, после ги притисна в шията й. Абра бе топла и съвсем жива, и бе с него. — Изкрещя го.
— Въпреки това е вярно. — Тя го отдръпна от себе си, за да се вгледа в лицето му. — Извинявай.
— За какво?
— Задето ти причиних всичко това.
— Не беше твоя вина.
— Не беше. — Абра се усмихна и сплете пръстите си, подаващи се изпод гипса, в пръстите му, подаващи се изпод превръзката. — Не беше и твоя. Не е нещо, което бих искала отново да преживея, ала поне те накара да ми предложиш да се омъжа за теб.
— Може би щях да го направя и без това — засмя се той и целуна пръстите й. — Може би.
Тя вдигна вежди. Бяха смачкали розата между телата си. Абра внимателно оправи листенцата й.
— Ще ти призная нещо. Щях да дойда на изток, независимо дали ти ме искаше, или не.
Коуди се отдръпна да я погледне.
— Наистина ли?
— Мислех си, че ако достатъчно често ти се въртя пред очите, може и да свикнеш с това. С разума си казвах, че ще те оставя да си отидеш, но със сърцето си… Нямаше да ти го позволя.
Той се наведе да я целуне.
— Никъде нямаше да отида.
ЕПИЛОГ
Коуди попълни регистрационния формуляр. Скалите зад бюрото на рецепцията бяха изпъстрени с кактуси, които едва започваха да цъфтят. Светлината струеше през стъкления свод. Момичето му се усмихна:
— Пожелавам ви приятно прекарване при нас, господин Джонсън.
— Такова намерение имам. — Той се обърна и пусна ключа в джоба си.
Хората влизаха и излизаха от фоайето, много от тях с костюми за тенис. Някои вървяха по дългата извита стълба, други се возеха нагоре-надолу с безшумните асансьори. Куполът над главите им пропускаше светлината с фантазия от цветове. Коуди я гледаше как се лее по покрития с плочки под. Един водопад с мелодичен ромон се изливаше в малко каменно езерце. Той с усмивка се приближи към него и към жената, която стоеше и гледаше струящата вода.
— Някакви оплаквания?
Абра се обърна и наклони глава да се вгледа в лицето му.
— Още помня колко метра тръби ни трябваха заради този твой дребен каприз.
Коуди улови брадичката й.
— Струвало си е.
— Винаги така казваш. — По-късно щеше да му признае колко красиво й се струваше. — Както и да е, благодарение на мен е функционално. — Облегна глава на рамото му и се обърна отново към водата.
