Джейкъб прибра ръце в джобовете си и се почувства точно така, както го беше определила.
— Чудех се кое да избера — това или къс прав удар по физиономията.
Поне бе спечелил известна преднина. Вече по-спокойна, тя кимна.
— Ако смяташ да останеш известно време в къщата, ще се наложи да спазваш някои правила.
Бързо се съвзе от целувката, помисли той с неочаквана за себе си обида.
— Твоите правила, предполагам.
— Да. — Съни най-много от всичко искаше да се отпусне на някой стол, ала предпочете да се изправи срещу него очи в очи. — Ако искаш, от време на време можем да се караме. Нямам нищо против един добър скандал.
— Неустоима си, когато се караш.
Тя отвори уста и пак я затвори. За пръв път й правеха подобен комплимент.
— Но се налага да свикнеш да се контролираш.
— Признавам, това не е най-силното ми място.
— В противен случай ще си тръгнеш, въпреки еднометровия сняг.
Джейкъб погледна през прозореца.
— Добре, ще поработя над самоконтрола си.
— Така вече е по-добре. — Отново си пое дъх. — Ясно е, че и двамата не се харесваме, ала предлагам да се държим като цивилизовани хора. Засега сме принудени да се търпим взаимно.
— Много си любезна. — Ужасно искаше да докосне с пръст бузата й, но прецени, че бе по-разумно да се въздържи от изкушението. — Може ли да попитам нещо?
— Да.
— Винаги ли отговаряш така страстно на мъж, когото не харесваш?
— А това вече не е твоя работа. — Страните й порозовяха от възмущение.
— Защо? Зададох ти напълно цивилизован въпрос. — Усмихна се и реши да смени тактиката. — Всъщност, оттеглям го, защото ако продължаваме да спорим по същия начин, скоро ще се озовем в леглото.
— Или ти ще се озовеш в…
— Искаш ли да опитаме? — попита я тихо. Бавно и доволно кимна, когато Съни отстъпи крачка назад. — Изглежда не искаш. И ако това ще ти достави удоволствие, аз също. — След това седна до масата и отново се зае с инструментите. — Предлагам да забравим това, което се случи, тъй като и двамата не сме безпристрастни.
— Ти беше този, който…
— Да. — Погледна я спокойно. — Вината е изцяло моя.
Само от гордост тя се приближи до масата, въпреки че би предпочела да се свие в някой ъгъл, за да ближе раните си.
— Сигурно няма да дочакам извинение за поведението ти.
— Няма. И аз не държа да ми се извиняваш — безгрижно заяви той.
Съни грабна някаква част от тостера и го замери с нея.
— Дръж се като мъж, Хорнблоуър.
За малко да я сграбчи отново. Ала знаеше, че ако го направи, и двамата щяха да загазят.
— Добре. Извинявай, че те целунах, Съни. — Гласът му прозвуча дрезгаво, а очите му се впиха в нейните. — Не мога да опиша колко съжалявам.
Тя се извърна рязко и изхвърча от стаята. Извинението не само не я успокои, а я вбеси още повече. Грабна най-тежката книга, която се изпречи пред погледа й, и я запрати на пода. Ритна диванчето, изохка от болка и хукна нагоре по стълбите.
И това не помогна. Нищо не можеше да й помогне. Гневът бушуваше в нея като горски пожар. А най- лошото бе, че освен гнева имаше и желание. Той започна пръв, помисли си и затръшна вратата. При това напълно съзнателно. Изобщо не се съмняваше в това.
Първо я вбеси, а след това нарочно я целуна, когато тя не беше в състояние да разсъждава трезво.
Съни си обеща мислено, че нямаше да допусне това да се повтори. Само за няколко часа бе успял да я унизи два пъти — първо, когато я победи, и второ, когато я измами с онази целувка. Нищо, в един момент за всичко щеше да си плати.
Хвърли се на леглото по очи. Реши да посвети останалата част от следобеда в изработване на план как да превърне живота на Джейкъб Хорнблоуър в истински ад.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Не трябваше да я докосвам, проклинаше се наум Джейкъб. После реши, че това беше добър начин да се отърве от нея. В края на краищата, тя първа започна. Веднага беше разбрал, че от тази жена можеше да чака само неприятности.
На света има хора, всъщност във всички светове, тъжно си помисли той, които са родени само за да объркват живота на останалите. Сънбийм Стоун беше една от тях. Във външността й, в гласа й, във всяко нейно движение и изобщо в цялата й личност имаше всичко необходимо, за да побърка един мъж. Да го докара до границата на лудостта. И отвъд нея.
Всеки път, когато я видеше, тя го предизвикваше. Студена усмивка и буен нрав бе съчетание, на което не беше в състояние да устои. А Съни определено го осъзнаваше, и то добре.
Когато я целуна, а Господ му бе свидетел, че го направи, без да иска, все едно бе запратен в хиперпространството без кораб. Как можеше да знае предварително, че в сочните й устни се криеше толкова мощен вихър?
По принцип не го привличаха пасивните жени. И какво от това? Все едно, нямаше намерение да захваща със Съни. А и нямаше право. И, по дяволите, нямаше да го допусне, въпреки всичките й изкусителни номера, явно характерни за проклетия двадесети век.
Накрая реши, че целувката бе изключително по нейна вина. Непрекъснато го дразнеше и съблазняваше. И нарочно искаше да го обърка и засрами. Скръцна със зъби при мисълта, че беше успяла. А след тъй естествената му реакция нарочно го изгледа с огромните си, прекрасни очи, изпълнени с ужас и страст. Е, вярно, за него тя беше преди всичко обект на изследване. Не трябваше да забравя, че през двадесети век жените са били много по-тайнствени и магнетични, отколкото в неговата епоха. И много по-оправни с мъжете.
С ръце в джобовете Джейкъб се приближи до прозореца и се загледа в снежната виелица. О, Съни никак не е глупава, продължи да разсъждава наум. Умът й е остър като венериански кристал и също толкова смъртоносен. Веднага усети, че има нещо съмнително в моята версия и сега е решила да разбере какво премълчавам. Ама и аз не съм глупав и нищо няма да й кажа.
Той вярваше, че при една схватка на умовете предимствата бяха на негова страна. Интересно, дали беше лесно да измамиш жена от двадесети век? В края на краищата, в скалата на еволюцията Джейкъб се намираше над две столетия пред нея. Жалко, че тя бе тъй интригуваща. И така първично привлекателна. Ала като истински учен Джейкъб вече бе преценил, че едно обвързване с нея щеше да го изпрати по дяволите заедно с всичките му уравнения.
Поне в едно Съни беше напълно права. Бяха принудени да се търпят взаимно. В проклетата планина нямаше жива душа освен тях двамата. Като гледаше как се трупа снегът, стана му кристално ясно, дори болезнено ясно, че още дълго време щеше да е принуден да я търпи. Неприятно и досадно, но факт — имаше нужда от нея.
Беше готов да я заобиколи или ако се наложи да мине през трупа й, ала да се добере до брат си. На всяка цена искаше да види Кал.
Обърна се с гръб към прозореца и замислено огледа кухнята. Първо трябваше да преглътне обстоятелството, че къщата беше много малка и нямаше как да се избягват взаимно. Естествено, би могъл да се върне на кораба, но предпочиташе да остане и да продължи личните си наблюдения. Колкото по-добре познаваше обстановката, толкова по-лесно щеше да се справи с увлечението на Кал. Освен това искаше да задоволи научното си любопитство.
