деветдесетсантиметрова снежна покривка, а скоростта на вятъра ще достигне шестдесет километра в час. Бр-р-р, скъпи храбри приятели. Тази нощ температурата ще се смъкне до минус двайсет градуса, а заради вятъра ще бъде още по-студено. Затова се гушнете здраво, момчета и момичета, и нека любо-о-овта хубавичко ви сгрее.
— Не прозвуча много научно — промърмори Джейкъб.
Съни изсумтя и хвърли унищожителен поглед към апарата.
— В случая формата не променя същността на нещата. Отивам да донеса дърва.
— И аз ще дойда.
— Нямам нужда от…
— Ти направи сандвичите — припомни той и отпи от бирата, — а когато се нахраним, аз ще отида да донеса дърва.
— Чудесно. — Не искаше да й прави никакви услуги. Известно време яде мълчаливо, като го наблюдаваше замислено. — Трябваше да изчакаш до пролетта.
— Какво да изчакам?
— Да дойдеш при Кал.
Джейкъб отново отхапа от сандвича. Не знаеше какво бе сложила в него, ала беше страхотен.
— Така е. Всъщност, смятах да пристигна по-рано… — Почти с цяла година. — Но не се получи.
— Срамота е, че родителите ти също не дойдоха на гости.
Тогава забеляза в очите му нещо особено. Съжаление или по-скоро гняв? Не можа да го определи.
— Нямаха възможност.
Тя окончателно се отказа от съжалението.
— Нашите нямаше да издържат толкова дълго време да не се видят с мен или с Либи.
Неодобрението в гласа й още повече раздразни отворената рана.
— Не можеш да си представиш какво преживя семейството ми, когато Кал не се върна.
— Съжалявам. — Ала по свиването на рамене й пролича, че никак не съжалява. — Ако толкова са искали да го видят, защо не направиха малко усилие и да дойдат с теб?
— Изборът беше негов. — Отмести стола си от масата и стана. — Отивам за дърва.
Изведнъж стана много чувствителен, помисли Съни, когато той се запъти към вратата.
— Хей — извика след него.
Джейкъб се извърна, готов да се бие за семейството си.
— Какво има?
— Недей да излизаш без палто. Навън е под нулата.
— Нямам палто.
— Интересно, дали всички учени са толкова тъпи? — промърмори тя. Стана и отиде до големия дрешник в коридора. — Не мога да си представя нещо по-глупаво от това, през януари да тръгнеш в планината без връхна дреха.
Джейкъб си пое дълбоко дъх и спокойно я предупреди:
— Ако още веднъж повториш колко съм тъп, ще те фрасна.
Съни го изгледа също така хладнокръвно.
— Божичко, цялата се разтреперих от страх. Ето, вземи — подхвърли му кожено яке. — Облечи това. Нямам никакво желание да те лекувам от измръзване. — След като помисли малко, даде му още чифт ръкавици и скиорска шапка. — Вие във Филаделфия нямате ли си зима?
Той изръмжа нещо неясно, но облече якето.
— Когато тръгнах от къщи, беше топло — обясни студено и нахлупи шапката на ушите си.
— Така ли? Е, това обяснява всичко. — изсмя се подигравателно тя, когато Джейкъб затръшна вратата след себе си. Изглежда не бе чак толкова луд. Може би малко особен, ала не и опасен. Така й бе още по- приятно да го дразни. Трябваше да го притисне, за да измъкне допълнителна информация за семейството на Кал.
Засмя се на глас, когато го чу да ругае на двора. Досети се, че бе изпуснал някой голям пън върху крака си. Може би трябваше да му предложи фенера, но напълно си го заслужаваше.
Лицемерно прикри усмивката си и отиде да му отвори. Целият беше в сняг. Дори веждите му бяха замръзнали и му придаваха малко учуден вид. Съни прехапа долната си устна, за да не каже нещо излишно и го пусна да влезе. Потропвайки с крака, за да се отърси от снега, той започна да реди дървата в сандъка. След като разбра по тишината, че бе готов, тя се прокашля, взе бирите и отиде при него в дневната.
— Следващия път аз ще донеса — благородно предложи Съни.
— Има си хас. — Кракът му пулсираше от болка, пръстите на ръцете и краката му бяха премръзнали от студ, настроението му беше отвратително. — Не мога да разбера как може да се живее така.
— Как? — невинно го попита тя.
— Като вас. — Ядосан, Джейкъб отново не можеше да намери подходящите думи. Разпери ръце, за да посочи не само хижата, но и света като цяло. — Без електричество, без удобства, без приличен транспорт. С една дума — нищо. Ако искате да се стоплите, горите дърва. Истински дърва! За осветление разчитате на някакъв допотопен генератор. А съобщенията ви са направо подигравка с човека. Просто отвратително.
По душа Съни беше градско момиче, ала никой нямаше право да обижда родния й дом. Гордо вирна брадичка.
— Слушай, не забравяй, че ако не те бях прибрала в хижата, досега да си замръзнал в гората. И чак напролет, когато се стопи снегът, щяха да намерят трупа ти. Така че си мери приказките.
Пак я настъпих по мазола, помисли той доволно и иронично я изгледа.
— Да не искаш да кажеш, че тук наистина ти харесва?
Ръцете й се свиха в юмруци.
— Да, и то много. Ако си на друго мнение — прав ти път. Има две врати и можеш да избереш през коя да напуснеш къщата.
Кратката екскурзия до навеса за дърва го бе убедила, че няма смисъл да предизвиква природните стихии. Но от гордост не искаше да отстъпи. Замисли се, за да прецени шансовете. След това мълчаливо взе бирата, седна и отпи направо от бутилката.
Тя реши, че този път бе победила, затова също седна и взе своята бира. Ала нямаше да го остави на мира.
— Доста си капризен за човек, който пристига дори без четка за зъби.
— Моля?
— Казах, че си доста…
— Откъде знаеш, че нямам четка за зъби? — Беше чел за тези четки. Очите му светнаха гневно, когато се извърна към нея.
— Така се казва — уклончиво отвърна Съни, за да избегне прекия отговор. — Човек, тръгнал на път само с чифт бельо, няма никакво право да се оплаква от липса на удобства.
— Откъде знаеш какво нося? Да не си ровила из багажа ми?
— Та ти изобщо нямаш багаж — промърмори тя, усетила, че пак си бе отворила устата, преди да помисли. Понечи да се изправи, но Джейкъб здраво я хвана за ръката. — Виж, наистина надникнах в раницата ти, ала само за да… Просто така. — Обърна му гръб, за да прекрати неудобния разговор. — Откъде да знам, че наистина си този, за когото се представяш, а не някой избягал от лудницата маниак?
Той не отслаби хватката си.
— А сега вече знаеш ли? — През очите й премина сянка на неудобство и Джейкъб реши да го използва. — В раницата няма нищо, по което би могла да разбереш кой съм. Нали?
— Така е. — Опита се да освободи ръката си. Но не успя, затова я сви в юмрук и се приготви да отвърне на удара, ако се наложи.
— Така че засега знаеш само, че съм опасен маниак. — Наведе се към нея, докато лицето му почти докосна нейното, а очите й виждаха само неговите. — Има различни маниаци, нали, Съни?
— Да — прошепна едва чуто. Ала не от страх. Предпочиташе да изпитва страх. Ставаше дума за нещо много по-сложно и по-опасно. На трептящата светлина на свещите, докато вятърът яростно блъскаше по прозорците, тя усети, че изобщо не й пукаше дали бе маниак. Важното бе, че всеки момент щеше да я целуне. И не само това.
