Слейд не каза нищо. — Е, тази дама има зад гърба си авторитета на съдията и силен политически натиск да се запази името й чисто, но ако е замесена, няма да й се размине.
— Не е — чу се да казва, после хвърли цигарата си през прозореца.
— Болшинството сме — шеговито отвърна Брустър. — Дори и да е чиста като сълза, в момента е в дяволско положение. Натискът се увеличава, Слейдърман. Разкритията ще избухнат много скоро и когато това стане, играта ще загрубее. Уинзлоу може да се окаже точно по средата. Додсън, изглежда, смята, че си достатъчно добър да я държиш настрани, когато му дойде времето.
— Ще се погрижа за нея — измърмори Слейд. — Не ми харесва да остава сама с Адамс там вътре.
— Ами и без това пропуснах вечерята — потърка закръгленото си коремче Брустър. — Ще взема да хапна за сметка на данъкоплатците и ще държа под око твоята дама.
— Не е моя дама — измънка Слейд.
Ресторантът беше тих и осветен от свещи. От масата, на която седяха Джесика и Майкъл, се откриваше изумителна гледка към пролива. В тъмните води се отразяваше лунна светлина и потрепваха отблясъци от звездите. Атмосферата беше съвсем дискретна — приглушени гласове, тих смях. Уханието на свежи цветя се примесваше с миризмите от храната и восъчните свещи. Шампанското жужеше приятно в главата й. Ако някой й беше казал, че напоследък работи твърде много, Джесика би се изсмяла. Но сега се чувстваше напълно отпусната за първи път от почти цяла седмица.
— Радвам се, че ти хрумна тази идея, Майкъл.
Харесваше му как светлинките трептят по лицето й и очертават загадъчни сенки под скулите й, как подчертават необикновения златист оттенък на очите й. Защо винаги му се струва много по-красива, след като е бил далече от нея? И дали, поради куп глупави причини, не беше чакал твърде дълго?
— Джесика — поднесе ръката й към устните си, — липсваше ми.
Жестът и интонацията на гласа му я изненадаха.
— Хубаво е, че отново си тук, Майкъл.
Странно, че винаги се е справял добре с думите, а сега се оказваше неспособен да реши как да започне.
— Джесика… искам вече да идваш с мен при пътуванията ми за стока.
— Да идвам с теб? — свъси вежди тя. — Но защо, Майкъл? Ти си напълно способен да се справиш с това. Неприятно ми е да го призная, но си много по-добър от мен.
— Не искам отново да се разделяме.
Объркана от думите му, Джесика се изсмя леко и стисна ръката му.
— Майкъл, само не ми казвай, че си бил самотен. Знам, че за теб няма нищо по-приятно от това да кръстосваш Европа в дирене на съкровища. Ако си страдал от носталгия, това е нещо ново.
Пръстите му уловиха по-здраво ръката й.
— Не беше носталгия, Джесика, и има само едно нещо, което ме кара да се чувствам самотен. Искам да се омъжиш за мен.
Изненада беше слаба дума. Джесика остана слисана и това ясно пролича на лицето й. Да се омъжи? Помисли си, че не е чула добре. Трудно й беше да си представи, че Майкъл изобщо желае да се жени, но пък точно за нея? Бяха заедно вече почти три години — делови партньори, приятели, но никога…
— Джесика, би трябвало да знаеш как се чувствам. — Постави другата си ръка върху сключените им пръсти. — От години те обичам.
— Нямах представа за това, Майкъл. Ох, звучи толкова изтъркано. — Започна да плъзга пръстите на свободната си ръка по столчето на чашата. — Не знам какво да ти кажа.
— Кажи „да“.
— Защо точно сега, Майкъл? Защо така внезапно? — Спря нервните движения на ръката си и се вгледа в него. — Никога с нищо дори не си намеквал, че изпитваш към мен нещо друго, освен нежно приятелство.
— Знаеш ли колко трудно ми беше — тихо попита той — да се задоволявам с това? Ти не беше готова за чувствата ми, Джесика. Беше така увлечена да постигнеш успех с магазина. Имаше нужда от този успех. А и исках да дам моя собствен принос за това, преди да ти предложа. И двамата трябваше да бъдем независими.
Всичко, което казваше, беше вярно. И все пак, как изведнъж да престане да гледа на него като на Майкъл, приятеля, съдружника, и да го види като Майкъл, любовника, съпруга?
— Не знам.
Той стисна ръката й, едновременно с утеха и разочарование.
— Не съм и очаквал да решиш толкова бързо. Ще си помислиш ли?
— Да, разбира се. — Но още в мига, в който му обещаваше, в мислите й проблесна споменът за яростна целувка на ветровития морски бряг.
В късните часове, телефонът отново иззвъня, но не го събуди. Очакваше го.
— Откри ли стоката ми?
Навлажни устни, после бързо ги изтри с опакото на ръката си.
— Да… Джесика е взела бюрото в къщата. Има малък проблем.
— Не обичам проблемите.
По челото му избиха студени капчици пот.
— Ще извадя диамантите. Просто Джесика непрекъснато се навърта наоколо. Няма как да разглобя бюрото и да ги взема, докато е в къщата. Трябва ми малко време, за да я убедя да замине за няколко дни.
— Двайсет и четири часа.
— Но това не е…
— Това е цялото време, с което разполагаш… или с което ще разполага мис Уинзлоу.
Потта се стече над устните му и той вдигна ръка, за да я изтрие.
— Не й причинявай нищо. Ще ги взема.
— За благото на мис Уинзлоу гледай да успееш. Двайсет и четири часа — повтори гласът. — Ако дотогава не са у теб, ще бъде премахната и сам ще взема стоката си.
— Не! Ще ги взема. Не й причинявай нищо лошо. Закле се, че изобщо няма да я замесваме.
— Тя сама се замеси. Двайсет и четири часа.
Четвърта глава
Джесика нямаше отговор. Седнала сама на брега, подпряла брадичка на коленете си, тя наблюдаваше как утринното слънце разпръсва розови отблясъци върху водата. Няколко метра по-нататък Юлисис гонеше вълните, като подскачаше обратно към брега всеки път, когато се втурваха след него. Беше се отказал от идеята да подмами Джесика отново да му подхвърля парчета дърво.
Винаги бе обичала брега при изгрев. Помагаше й да мисли. Пронизителният писък на чайките, тътенът на водата върху скалите, напълващата светлина винаги успокояваха ума й, за да може да открие отговора. Не и този път. И не защото никога не беше мислила за брак, за споделен дом, за създаване на семейство — но никога не беше имала ясна представа за мъжа. Възможно ли е това да е Майкъл?
Приятно й беше с него, да разговарят. Имаха общи интереси. Но… о, има едно „но“, помисли си тя и опря чело върху коленете си. Едно огромно „но“. И той я обича, а тя е била сляпа. Къде остана чувствителността й? — помисли си в пристъп на угризение и разочарование. Как е възможно нещо — бизнесът й — да е било толкова важно, че да не й позволи да види? И още по-лошо — сега, когато вече знаеше, как трябва да постъпи?
Слейд слезе по стъпалата към брега, като ругаеше мислено. Как, по дяволите, може да държи под око жена, която излиза преди изгрев слънце? Отишла да се поразходи по брега, каза му Бетси. Сама на пустия бряг, мрачно си помисли Слейд, напълно уязвима за всичко и за всички. Трябва ли непрекъснато да се движи, да прави нещо? Защо не можеше да е онази мързелива глупачка, каквато си я бе представял?
Тогава я забеляза — захлупила лице, с отпуснати рамене. Ако не бяха кичурите пшениченоруси коси, щеше да се закълне, че това е друга жена. Джесика винаги стоеше с изправени рамене, вечно устремена
