цветя свеждаха натежали глави и ронеха едри водни капки и разкъсани листенца. Бурята беше съблякла премяната на дърветата и сега листата лежаха влажни и безжизнени по земята. Вятърът беше стихнал.
Някой бе пуснал Юлисис навън. Кучето подскачаше по поляната, душеше ту тук, ту там, но без видим интерес. После намери някакъв клон, улови го между зъбите си и заприпка към брега. Ама че пазач е този пес, помисли си с неприязън Слейд. Но пък кой може да обвини кучето, че не лае срещу човек, когото познава от години?
Потърка лицето си с ръце и се отдалечи от прозореца. Чакането го измъчваше — още един признак, че губи обективността си. По принцип би трябвало да приеме със задоволство тази част от задачата. Докато Джесика изпълнява каквото й казва, почти не съществува вероятност някой отвън да се добере до нея. Човекът, който е бил в салона предната нощ, беше избягал подплашен и по същата причина едва ли ще си опита късмета през деня, когато къщата е пълна с прислужници. Ако всичко върви по план, въпросът е само да издържат, докато ФБР направи ходовете си. Ако, натърти Слейд, всичко върви по план. Плановете, естествено, често се променят, когато се намесва човешкият елемент.
Бърз поглед към часовника му показа, че Джесика спи от половин час. При малко повече късмет може да проспи целия ден. Докато спи, тя е в безопасност — а всеки час в безопасност ги приближава до финалната развръзка.
Без да бърза, взе една от книгите в купчинката, която беше започнал да подрежда. Ще трябва да намери някой, който да се погрижи за този хаос, каза си той — след като животът й отново влезе в нормален ритъм. След като животът й влезе в нормален ритъм, повтори си безмълвно, а той се върне в Ню Йорк, далече от нея. Изруга и захвърли книгата. Ще избяга ли въобще някога от нея? — запита се с неясно безпокойство, което се доближаваше до страх. О, може да постави разстоянието помежду им — километри разстояние. Трябва само да се качи на колата си и да поеме в правилната посока. Но колко време ще му е нужно, за да я прогони от мислите си? Това е за утре, напомни си той и изведнъж се почувства ужасно уморен. Знаеше, че не бива да мисли за утре.
— Слейд?
Извърна се и видя Джесика, застанала на прага. Изпита раздразнение от появата й тук, обзе го яд, че лицето й е все така бледо, а сенките под очите й — все така дълбоки.
— Защо си станала? Изглеждаш отвратително.
Джесика се усмихна уморено.
— Благодаря. Знаеш как да повдигнеш самочувствието на една жена, сержант.
— Трябваше да си почиваш — напомни й той.
— Не можах да спя.
— Вземи хапче.
— Никога не вземам хапчета. — Усещаше ръцете си студени и влажни и затова ги вплете една в друга. Няма да му каже за кошмара, който я беше събудил — за пронизващия, задушаващ страх, който я накара да сподави вика, докато се бореше да се изтръгне от съня. Нито пък как беше посегнала към него само за да открие, че го няма. — Работиш ли?
Слейд примижа, после проследи погледа й до купчината книги пред него.
— Бих могъл да поразчистя малко тук — сви рамене. — Сега разполагам единствено с време.
— Мога да ти помогна. — С неприятното усещане, че движенията й са прекалено резки, Джесика пристъпи по-навътре в стаята. — И без хапливи забележки — продължи припряно. — Знам, че библиотеката е истински позор и вината е моя, но наистина притежавам талант в подреждането, започна ли веднъж. Ако не друго, мога поне да изваждам и да ти ги нося, докато…
Прекъсна забързания поток от думи, като я хвана за ръцете, които вече посягаха към една от книгите. Кожата й беше ледена.
— Джес, върни се в леглото. Опитай да поспиш. Ще накарам Бетси да ти донесе нещо за ядене по- късно.
— Не съм болна! — Думите изригнаха от устата й и тя рязко издърпа ръцете си.
— Ще станеш — невъзмутимо отвърна Слейд, — ако не се погрижиш за себе си.
— Престани да се отнасяш с мен като с дете — заповяда му тя, като натъртваше внимателно всяка дума. — Нямам нужда от бавачка.
— Не? — Изсмя се бързо, припомняйки си как беше възприел първоначално задачата си. — Кажи ми тогава, колко време си спала през последните два дни? Кога за последен път яде нещо?
— Снощи вечерях… — започна тя.
— Снощи разхождаше вечерята из чинията си — поправи я той. — Продължавай така. Ще припаднеш и ще улесниш работата ми.
— Няма да припадна — тихо изрече тя. Очите й бяха потъмнели и представляваха още по-силен контраст на фона на бледата й кожа.
Искаше му се да й се разкрещи, но се отказа.
— Аз не бих разчитал на това, но прави каквото искаш — подхвърли безгрижно. — В края на краищата няма никакво значение дали си в съзнание, или в безсъзнание. — И като си даде вид, че за него въпросът е приключен, той се обърна към купчината книги.
— Съжалявам, че не съм привикнала към този род неща, както теб — започна Джесика с тон, който в началото прозвуча спокойно, но постепенно ставаше все по-развълнуван. — Не всеки ден ме разследват от ФБР или пък по мен стреля професионален убиец. Следващия път, когато видя труп в частната си собственост, ще се постарая да организирам банкет. За теб това е просто ежедневие, нали, Слейд? Да убиеш човек?
В стомаха му заседна мъчителна буца. С подчертано нехайно движение извади цигара и я запали.
Гърдите й развълнувано се повдигаха, докато продължаваше да се взира в него.
— Нищо ли не чувстваш? — отново попита Джесика.
Слейд дръпна дълбоко от цигарата и се застави да говори спокойно.
— Какво искаш да чувствам? Ако бях по-бавен, щях да съм мъртъв.
Тя се отдалечи бързо и притисна чело към стъклото на прозореца. Няколкото задържали се дъждовни капки загубиха очертанията си и сякаш се размножиха, докато накрая затвори очи. Както и ти, напомни си тя. Това, което направи, го извърши заради теб.
— Съжалявам — прошепна. — Съжалявам.
— Защо? — Гласът му беше хладен като стъклото, на което се облягаше. И също толкова твърд. — Пак беше права.
Джесика пое дълбоко дъх и се обърна с лице към него. Да, маската отново бе на мястото си, но вече го познаваше по-добре. Това, което направи тази сутрин, не беше извършено хладнокръвно.
— Не ти е приятно да ти се напомня, че и ти си човек като всички нас, останалите? Вбесяваш се, че те преследват усещания, чувства, желания. — Приближи се бавно до него. — Питам се дали не е това причината да не оставаш при мен, след като сме се любили. Да не би да се боиш, че ще открия някоя твоя слабост, Слейд? Някоя малка пукнатина, която бих могла да разширя?
— Внимавай докъде ще стигнеш? — кротко я предупреди той. — Няма да ти хареса по обратния път.
— Неприятно ти е, че ме желаеш, нали?
Слейд смачка цигарата си с нарочно бавно движение.
— Да.
Тя тъкмо понечи да каже още нещо, когато вратата на библиотеката се отвори широко. Двамата със Слейд се извърнаха, за да видят как Дейвид връхлетя устремено. Изгледа продължително Джесика, после побутна очилата на носа си.
— Изглеждаш ужасно. Защо не си в леглото?
— Дейвид! — Не можа да овладее треперенето в гласа си, нито внезапния порив да изтича в ръцете му и да го прегърне. Дейвид отправи през рамото й учуден поглед към Слейд, докато неловко я потупваше по гърба.
— Какво е това? Имаш ли температура? Хайде, Джес…
Не и той, мислеше си отчаяно тя. Моля те, Господи, не и Дейвид! Единствено с огромни усилия на волята Джесика успя да спре сълзите, които пареха в очите й.
Слейд мълчаливо наблюдаваше сцената. Джесика се притискаше в мършавата фигура на Дейвид,
