докато той я гледаше объркан, разтревожен и смутен. Прехвърляйки мислено различни хипотези, Слейд пъхна ръце по-дълбоко в джобовете си.
— Ей, защо е всичко това? Треска ли има? — Дейвид отправи въпросите към Слейд, но успя да отдръпне Джесика от себе си достатъчно, за да я погледне в лицето. — Изглеждаш, като че ли си готова да припаднеш — заяви той и докосна челото й с длан. — Мама ми се обади в магазина и ме заля с упреци, че съм ти предал вирусите си. — Избута я назад и се намръщи. — Така става, като се мъкнеш в стаята ми да ми наливаш оная пилешка супа в устата.
— Нищо ми няма — успя да изрече тя. — Само съм малко уморена.
— Да бе, кажи го на някой друг, който не е изкарал последната седмица прострян в леглото.
На Джесика й се искаше отново да се притисне в него и да излее всичко, което се беше насъбрало у нея. Но вместо това отстъпи крачка назад и му се усмихна.
— Ще се оправя. Просто ще забавя малко темпото за ден-два.
— Обади ли се на доктора?
— Дейвид…
Сърдитият й тон му достави удоволствие.
— Страхотно е да видиш сега обратното положение — обърна се той към Слейд. — Две седмици непрекъснато ме тормозеше? Нали така? — отново попита Джесика.
— Ако някой ми потрябва, ще го извикам. Защо не си в магазина?
— Не се тревожи, веднага се връщам — ухили се насреща й Дейвид, успокоен от въпроса и резкия й тон. Това вече приличаше на Джесика. — След като мама ми се обади и ми изчете конското, исках да видя как си. Доставките заминаха вчера без проблем. Нямаше много движение, но направих достатъчно продажби, за да си изкарам надницата. — Издърпа я леко за косата. — Не искам да те виждам в магазина до другата седмица, бейби. Ние с Майкъл можем да се справим. Всъщност ми се струва, че имаш нужда от малка ваканция.
— Ако още веднъж ми кажеш колко зле изглеждам, няма да получиш увеличението, за което толкова драпаш.
— Ето какво става, когато работиш за жена — извърна се той към Слейд. После пое обратно към вратата. — Мама каза да отидете да обядвате. Този път ти получаваш пилешката супа. — Хвърли им доволна усмивка през рамо и ги остави сами.
В мига, в който вратата се затвори, Джесика притисна и двете си ръце върху устата. Това, което я разтърси, не беше мъка, нито дори болка, а някаква безкръвна рана, сковаваща сърцето и ума й. За момент й се стори, че просто е престанала да съществува.
— Не и Дейвид. — Собственият й шепот я стресна. Заедно с него дойде и пороят от чувства. — Не Дейвид! — повтори тя и гневно се извърна към Слейд. — Няма да го повярвам. Каквото и да ми кажеш, няма да повярвам, че той ще направи нещо, което да ми причини вреда. Той не е способен, също както и Майкъл.
— След ден-два всичко ще приключи. — Слейд запази тона си неутрален. — Тогава ще знаеш как стоят нещата.
— Още сега знам! — Завъртя се на пети и изтича до вратата. Ръката на Слейд здраво улови нейната върху дръжката.
— Няма да отиваш при него — изрече спокойно. Тя се опита да се освободи и той я хвана за раменете с повече нежност, отколкото в момента изпитваше. Мразеше да я вижда такава — измъчена и отчаяна. Мразеше и мисълта, че ще се обърне против него. Но нямаше избор. — Няма да отиваш при него — повтори отново, като отделяше отчетливо всяка дума. — Ако не ми обещаеш, ще трябва да те закрепя с белезници за леглото и да те заключа. — Присви очи, защото ръката й се изви под неговата. — Говоря сериозно, Джес.
Не се обърна против него, а към него. А това, установи Слейд, беше още по-лошо.
— Не и Дейвид — отрони тя и се сгуши в ръцете му. — Слейд, не мога да го понеса. Мисля, че мога да понеса всичко друго, но не и да знам, че някой от тях е замесен в това… в това, което стана сутринта.
Беше толкова крехка. Почти се боеше, че може да се счупи, ако упражни и най-малкия натиск. Какво да правя с нея сега? — запита се той, когато опря буза в косата й. Знаеше как да се справя с яростта й. Можеше да се оправи дори когато избухваше в порой от сълзи. Но какво да прави, когато е напълно безжизнена и изцяло разчита на него? Търсеше от него утеха, която не можеше да й даде, чувство, което се ужасяваше да й предложи.
— Джес, не се измъчвай така. Не мисли за това няколко дни. — Повдигна брадичката й и очите им се срещнаха. Видя в нейните доверие и молба. — Позволи ми аз да се погрижа за теб — чу се да казва. — Искам да се погрижа за теб. — Преди да осъзнае, че е помръднал, устните му намериха нейните. Слабостта й го размекваше. Да я предпази от болката, да я защити от болката му се струваше единствената цел. — Мисли за мен — прошепна тихо, несъзнателно изричайки мислите, които препускаха в главата му. — Мисли си само за мен. — Слейд я притегли по-близо към себе си. — Кажи ми, че ме желаеш. Нека чуя как го казваш.
— Да, желая те. — За момента нямаше сили да предложи в отговор нищо друго, освен покорство, но то бе достатъчно и за двамата. В неговите прегръдки почти успяваше да забрави кошмара на действителността.
Взе ръцете й и зарови устни първо в едната длан, после в другата. Това я изненада толкова, че й подейства по-скоро отрезвяващо. Слейд не беше мъж на нежностите или на обичайните романтични жестове. Докато по ръката й пробягваха тръпки, Джесика осъзна, че нейната слабост и отчаяние правят трудната му задача невъзможна. Оказа се, че е бил по-умен, отколкото сам разбираше, като я помоли да мисли за него. Ето защо тя изправи рамене и му се усмихна.
— Бетси страшно се ядосва, когато трябва да изчаква с храната.
Доволен, той отвърна на усмивката.
— Гладна ли си?
— Да — излъга тя.
Джесика успя да хапне малко, макар че храната заплашваше да заседне в гърлото й. Съзнавайки, че Слейд я наблюдава, тя полагаше усилие да се преструва, че яденето й харесва. Говореше — без никаква връзка — за всичко друго, но не и за онова, което занимаваше ума й. Твърде много теми на разговор можеха да я върнат обратно към магазина, към Дейвид и Майкъл. Към мъжа в горичката. Джесика се улови, че съзнателно избягва да погледне навън през прозореца. Това само щеше да й напомни, че е затворник в собствения си дом.
— Разкажи ми за семейството си — помоли го с почти отчаяна настойчивост.
Като реши, че ще е по-добре да се поддаде на преструвките й, вместо да настоява да яде или да почива, Слейд й подаде сметана за кафето, което беше оставила да изстива.
— Майка ми е кротка жена — от онези хора, които говорят само когато имат нещо да кажат. Харесва разни дреболийки, като онази фигурка, която купих от магазина ти, и шарени стъкълца. Свири на пиано — миналата година отново започна да взема уроци. Единственото нещо, за което изобщо е настоявала, беше двамата с Джанис да се научим да свирим.
— Свириш ли?
Слейд долови изненадата в гласа й и малко се нацупи.
— Лошо — призна той. — Накрая вдигна ръце от мен.
— Какво мисли за… — Джесика се поколеба, после взе лъжичката, за да разбърка кафето си. — За това, с което се занимаваш.
— Не казва. — Наблюдаваше я как отново и отново движи лъжичката в кръг, докато в чашата се образува малък водовъртеж. — Не мисля, че е с нещо по-лесно да си майка на ченге, отколкото жена. Но се справя. Винаги се е справяла.
Джесика кимна и побутна недокоснатото кафе встрани.
— А сестра ти, Джанис… каза, че е в колеж.
— Иска да стане химик — изсмя се смутено. — Повтаря го още от първия й урок по химия в гимназията. Трябва да я видиш как смесва разните дози. Това високо, слабичко момиче с нежни очи и красиви ръце — изобщо няма вид на прословутия откачен химик. Взриви банята ни, когато беше на шестнайсет.
