Джесика се засмя — може би за първи път истински смях от двайсет и четири часа.
— Наистина?
— Малка експлозия — включи се Слейд, доволен да чуе тихия гърлен звук, който до предния ден беше неотделима част от нея. — Домоуправителят не се впечатли особено от обясненията й за нестабилните съединения.
— Мога да го разбера — отвърна Джесика. — В кое училище е?
— Принстън. Получи частична стипендия.
Но дори и с нея, помисли си Джесика, таксата сигурно гълта доходите му. Колко ли печели едно ченге? — почуди се тя. Недостатъчно, отговори си веднага. Съвсем недостатъчно, за да се компенсира рискът. Писането му остава на заден план след образованието на сестра му. Джесика се загледа в студеното кафе в чашата си и се запита дали Джанис Слейдърман разбира колко много е готов да пожертва брат й заради нея.
— Сигурно много я обичаш — изрече на глас. — Както и майка ти.
Слейд изви едната си вежда. Това беше нещо, за което не се замисляше. То просто си съществуваше.
— Да, така е. Нещата не бяха лесни и за двете. Никога не са се оплаквали, не са очаквали нищо.
— А ти? — Джесика вдигна очи и му отправи дълъг и спокоен поглед. — Как успя да скриеш от тях това, което действително желаеш? — Почувствала незабавното му отдръпване, тя се протегна и хвана ръката му. — Наистина ти е неприятно, ако някой разбере колко добър човек си, нали, Слейд? Не подхожда на представата за суровото ченге. — Усмихна се, доволна, че го вижда притеснен. — Винаги можеш да ми разкажеш как притискаш заподозрените, докато започнат да молят за милост.
— Гледала си твърде много стари филми. — Преплете пръсти в нейните и я издърпа да стане.
— Те са един от пороците ми — довери му тя. — Не мога да ти кажа колко пъти съм изгледала „Големият сън“.
— Той е за частен детектив, а не за полицай — възрази Слейд и я поведе обратно към библиотеката.
— Каква е разликата?
— С колко време разполагаш? — погледна я той.
— Ами… — замисли се тя, щастлива за известно време да забрави за външния свят. — Може би ще е интересно да науча защо на единия викат „дюстабан“, а на другия „галош“.
Слейд спря и се извърна към нея. На лицето му бе изобразено нещо средно между смях и отчаяние.
— Ужасно стари филми.
— Класически — поправи го тя. — Гледам ги само заради културната им стойност.
Той само повдигна едната си вежда.
— Щом искаш да помогнеш, можеш да се заемеш с каталогизацията — посочи към купчината книги, струпани върху работната маса. — Почеркът ти сигурно е по-хубав от моя.
— Добре. — Благодарна, за каквато и да е задача, Джесика пое един фиш от спретнатата купчинка. — Предполагам, че искаш да има препращане, кръстосани препратки и всичко останало.
— Нещо такова.
— Слейд! — Остави картичката обратно, преди да се извърне към него. — По-добре да поработиш по книгата си, отколкото да се занимаваш с това. Защо не отделиш няколко часа за себе си?
Помисли си за почти завършения роман, който го очакваше горе на бюрото. После си спомни вида на Джесика, когато прекрачи прага на библиотеката преди час.
— Този род безпорядък направо ме побърква — отвърна той. — Докато съм тук, бих могъл да ти дам някои правилни насоки. Колко книги има според теб? — запита, преди да е успяла да му възрази.
Вниманието й незабавно бе отклонено и Джесика се огледа наоколо.
— Нямам ни най-малка представа. Повечето бяха на баща ми. Обичаше да чете. — На устните й трепна усмивка. — Вкусът му беше, меко казано, еклектичен, но мисля, че имаше предпочитания към заплетените криминални истории. — Мисълта й хрумна съвсем внезапно. — За какво се разказва в твоята книга? Криминален роман ли е?
— Тази, над която работя в момента ли? — усмихна се той. — Не.
— Ами? — повдигна се и опря бедро на масата тя. — За какво е тогава?
Започна да й разчиства място, където да работи.
— За едно семейство. Започва през четиридесетте години след войната и стига до наши дни. Промени, приспособяване, разочарования, победи.
— Дай да я прочета — помоли импулсивно. Думите му, подсказа й инстинктът й, ще й разкрият много повече за него мъж.
— Не е завършен.
— Ще прочета това, което е готово.
Слейд спечели малко време, докато търсеше химикал. Искаше написаното от него да бъде прочетено. Това бе мечта, с която живееше от незапомнени години. Но Джесика бе нещо различно — тя не беше безименната публика без лице. Мнението й, добро или лошо, имаше твърде голяма тежест.
— Може би — измърмори накрая. — Ако ще помагаш, по-добре седни.
— Слейд! — Обви ръце около кръста му и опря лице в гърба му. — Просто ще те тормозя, докато не кажеш „да“. Страшно ме бива за това.
Нещо в непринудената интимност на прегръдката й го развълнува отвъд пределите на представите му. Гърдите й леко се притискаха в гърба му, ръцете й бяха сключени свободно на кръста му. В този момент — заради този момент — той окончателно се предаде пред любовта, която изпитваше към нея. Тя беше по- дълбока от желанието, по-силна от копнежа.
Не разбира ли, че нищо не би могъл да й откаже? — помисли си Слейд и отпусна ръце върху нейните. Не може ли да разбере, че за него се е превърнала в жена, мечта и слабост само в разстояние на няколко дни? Щом могат да се преструват — заради нея — че не съществува никаква заплаха извън стените на къщата, вероятно биха могли да се престорят — заради него — че тя му принадлежи.
— Можеш да ме тормозиш — подкани я той и се обърна, така че да може да я вземе в прегръдките си. — Но те предупреждавам, че не се давам лесно.
Джесика със смях се надигна на пръсти, докато устните й докоснаха неговите.
— Мога само да се надявам, че тази работа е точно за мен. — Задълбочи целувката и плъзна ръце под ризата му, после нагоре по стегнатата повърхност на гърба и по издатините на мускулите.
— Това може да ти осигури няколко страници — измърмори той. — Искаш ли да опиташ за цяла глава?
Остави езикът й да се плъзне лениво по устните му, докато пръстът й бавно се движеше нагоре и надолу по гръбначния му стълб. Почувства реакцията му точно както усети и нежеланието му да я разкрие пред нея.
— Пазаренето е моята стихия — прошушна му тихо. Целуна го бавно, след което се отдръпна точно когато усети, че той увеличава натиска. — Колко точно глави има в книгата?
Слейд затвори очи — най-добрият начин да се наслади на усещането да бъде съблазняван, когато изобщо нямаше нужда от съблазняване.
— Около двайсет и пет.
— Хм. — Усети как устните й се извиват, притиснати в неговите. — Това може да отнеме цял ден.
— Разчитай на това! — Съвсем неочаквано той я издърпа от себе си и улови лицето й в ръце. — Можем да започнем преговорите веднага след като свършим малко работа тук.
— О! — Прехапала език, Джесика огледа разхвърляните в безпорядък книги. — След?
— След — решително заяви Слейд и я побутна на един от столовете. — Започвай да пишеш!
Джесика почти не забелязваше часовете, които отминаваха. Той работеше спокойно, систематично, с търпение, на което само можеше да завиди. Познаваше книгите много по-добре от нея. Тя си запазваше четенето за редките мигове, когато физическата й енергия изостанеше след умствената. Забавляваше се е книгите. Той ги обичаше. Прие това малко откритие като още една стъпка по пътя към опознаването му.
В разхвърляната, претрупана библиотека беше по-лесно да го накара да говори. Колко би го харесал баща й, помисли си Джесика. Щеше да се възхити на дълбочината на ума му, на неговата увереност, на
