внезапните проблясъци на хумор. Щеше да види добротата, която Слейд полагаше такива усилия да прикрива.
Съмняваше се, че самият той разбира, че като й позволява да работи тук с него, й разкрива другата си така старателно потискана страна — на мечтател. Може би винаги е подозирала за неговото съществуване, дори когато долови онова усещане за човек от улицата. Беше сложна личност, която с еднаква лекота можеше да носи пистолет и да обсъжда „Дон Жуан“ на Байрон. Този следобед, тя се нуждаеше от мечтателя и той може би го разбираше.
Светлината започна да избледнява до мека сивота. В ъглите на стаята сенките се сгъстяваха. Джесика беше забравила тревогите си, напълно погълната от неизискващата умствено напрежение работа по преписване на заглавия и имена върху картотечните фишове. Когато телефонът иззвъня, тя разпиля двайсетина от тях по пода. Бързо се зае да ги събира.
— Просто се стреснах — каза на глас, сякаш за да се оправдае. Прокле треперещите си ръце, докато подреждаше картончетата обратно в купчинката. — Беше много тихо, това е всичко. — Ядосана на себе си, пусна фишовете да се разпилеят отново. — По дяволите, не стой така и не ме зяпай с този поглед! Предпочитам да ме наругаеш.
Слейд се приближи и клекна до нея.
— Страхотна бъркотия направи — изрече тихо. — Ако не можеш да се справиш по-добре, ще трябва да си взема нов помощник.
Видимо развеселена, Джесика облегна чело на неговото.
— Дай ми възможност, това е едва първият ми работен ден.
Бетси отвори вратата, после вдигна вежди и сви устни. Е, винаги си е знаела, че където има дим, има и огън, а беше надушила дим още в мига, в който двамата се срещнаха за първи път. Прокашля се кратко и видя как Джесика подскочи като опарена.
— Господин Адамс е на телефона — обяви царствено икономката и отново затвори вратата.
Слейд стисна ръката на Джесика.
— Повикай я обратно — нареди й тихо. — Накарай я да му каже, че си почиваш.
— Не! — Тръсна бързо глава и стана. — Не искай от мен да бягам, Слейд, защото може и да го направя. А след това ще се презирам. — Обърна се и вдигна телефона. — Здравей, Майкъл. — Слейд се изправи бавно, пъхна ръце в джобовете и се загледа в нея. — Не, наистина нищо особено, само лек пристъп на грип. — Джесика говореше със спокоен тон, докато непрекъснато навиваше телефонния кабел около пръстите си. — Дейвид се чувства гузен, понеже си мисли, че съм го прихванала от него. Не е трябвало да те тревожи. Грижа се за себе си. — За момент затвори очи, но гласът й остана весел и уверен. — Не, няма да идвам утре. — Кабелът на телефона се вряза в пръстите й. Джесика внимателно го разви. — Не е необходимо, Майкъл… Не, наистина. Обещавам. Не се тревожи. Ще се… ще се оправя след два-три дни. Да, добре… Довиждане. — След като постави слушалката, остана за момент загледана надолу в празните си ръце. — Беше разтревожен — изрече тихо. — Аз никога не боледувам. Искаше да дойде да ме види, но го разубедих.
— Добре. — Съчувствието няма да й помогне сега. — Свършихме достатъчно тук за днес. Защо не се качим горе? — Отправи се към вратата, сякаш бе сигурен, че ще го последва. Отвори я, после спря и погледна назад. Тя още не беше помръднала. — Хайде, Джес!
Приближи се до него, но на вратата спря.
— Майкъл не би направил нищо, което да ми навреди — изрече, без да поглежда към него. — Искам просто да го разбереш.
— Стига ти да разбереш, че трябва да гледам на всеки като на потенциална заплаха — безстрастно отвърна той. — Не трябва да се виждаш с никой от двамата — или с който и да е друг — освен ако не съм с теб. — Забеляза предизвикателните пламъчета в очите й и продължи: — Ако двамата с Дейвид са невинни, няма да им стане нищо през следващите два-три дни. — Ако действително вярваш в това — продължи, като отхвърли яростния поглед, който му отправи, — би трябвало да успееш да издържиш.
Няма да отстъпи нито на сантиметър, заключи Джесика, докато се бореше едновременно със сълзите и яростта си. Може би така е най-добре. Пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Прав си. И ще издържа. Ще работиш ли по книгата си сега?
Слейд с нищо не издаде, че смяната на темата има някакво значение за него.
— Мисля, че бих могъл.
Джесика твърдо беше решила да се държи също толкова делово, колкото и той — поне на повърхността.
— Чудесно. Върви тогава горе, а аз ще донеса кафе и за двамата. Можеш да ми имаш доверие — допълни, преди да успее да възрази. — Ще правя точно каквото ми наредиш, за да ти докажа, че не си прав. Ще докажа, че не си прав, Слейд — повтори тя със спокойна, желязна решимост.
— Добре, стига да се придържаш към правилата.
След като се почувства по-добре с конкретна цел пред себе си, Джесика се усмихна.
— Тогава ще донеса кафето. Докато чета книгата ти, ти можеш да се заемеш с довършването й. Това е добър начин да ми осигуриш заетост до края на деня.
Той пощипна връхчето на ухото й.
— Това подкупване ли е?
— Ако не можеш да разбереш кога става дума за такова нещо — отвърна тя, — трябва да си доста лошо ченге.
Осма глава
Кафето на Джесика отново изстина. Седеше, подпряна на облегалката на леглото на Слейд, с купчина листове от двете си страни. Погълната в четенето, успя да отмине без последствия мърморенето на Бетси, когато икономката донесе поднос със супа и сандвичи. Джесика разсеяно й обеща да хапне, но забрави за това в момента, в който вратата се затвори след нея. Беше забравила също — макар в полето да имаше нахвърляни бележки и поправки — че чете творбата на Слейд. Събитията и хората напълно я бяха завладели.
Пропътува заедно с едно обикновено семейство следвоенните години на четиридесетте, наивността и сложността на петдесетте, шейсетте, с тяхната размирност и променящи се нрави. Децата порастваха, ценностите се изменяха. Имаше смърт и раждания, осъществяване на някои мечти и разрушаване на други. И сред всичко това, докато новото поколение се справяше с трудностите на седемдесетте, Джесика започна да ги разпознава. Бяха хора, с които би могла да се познава — безспорно хора, които щеше да хареса.
Думите се лееха, понякога спокойни, понякога с твърдост, която караше стомаха й да се присвива. Не беше някоя безметежна история — героите му бяха твърде истински за това. Разкриваше й неща, които невинаги искаше да й бъдат разкрити, но нито веднъж не си помисли да остави ръкописа.
В края на поредната глава Джесика автоматично посегна за следващата страница и погледна объркано, след като установи, че няма повече. Подразнена от прекъсването, тя едва сега осъзна, че е прочела всичко, което й беше дал. За първи път в разстояние на почти три часа, звуците от почукването на машината на Слейд нарушиха вглъбението й.
Имаше пълнолуние. Това също стигна до съзнанието й съвсем внезапно. Светлината струеше в стаята и се съревноваваше с лъча от нощната лампа над леглото. Огънят, който Слейд бе запалил, когато се качиха в стаята, беше притихнал в мъждукаща жарава. Джесика раздвижи схванатите си мускули.
Когато настояваше да прочете книгата му, тя не знаеше със сигурност какво ще изпита, след като приключи. Но тъй като знаеше, че е прекалено податлива на емоции, беше сигурна, че ще открие някакво достойнство в написаното. Сега имаше нужда от време, за да реши какво влияние оказваха чувствата й към Слейд върху чувствата й към историята, която току-що беше прочела.
Никакво, каза си Джесика. Преди да стигне до края на първа глава, вече бе забравила за причините, поради които настояваше да чете, макар че основната й цел бе постигната — сега познаваше Слейд по- добре.
Той притежаваше дълбочина на възприятията, която само бе доловила, способност за вникване в човешките характери, на която едновременно завиждаше и се възхищаваше. И в писането, както и в устната
