В резултат на това тя се промъкна в дома си в един и половина след полунощ. Едва имаше сили да го стори. Кой да си помисли, че този мъж е в състояние напълно да я омаломощи?
Изгаси лампата, която майка й бе оставила заради нея. Дори в тъмнината знаеше кои дъски биха изскърцали, ако стъпи върху тях. Стигна горе до стаята си безшумно.
Но понеже не беше майка, въобще не си даде сметка, че Моли я е чула, независимо от всички предпазни мерки.
Най-накрая се мушна в леглото, въздъхна дълбоко, затвори очи и моментално заспа.
Сънува сребрист дворец под зелен хълм. Наоколо растяха цветя и величествени дървета се открояваха на златистата светлина. Река се виеше между тях, а малки диаманти проблясваха тук-там по повърхността й и стряскаха окото.
Над реката минаваше мост от бял мрамор. Докато го пресичаше, долавяше шума от собствените си стъпки, бълбукането на водата отдолу и бързите прескачания на сърцето си, плод на вълнение, а не на страх.
Дърветата, забеляза тя, бяха натежали от златни ябълки и сребристи круши. За миг се изкуши да откъсне няколко, да отхапе и да се наслади на прекрасния им вкус. Ала дори насън знаеше, че посещаваш ли дворец на феите, не бива да хапваш нищо, имаш право само да пиеш вода, иначе сто години ще останеш пленник там.
Затова само се любуваше как проблясват скъпоценните плодове.
Пътеката, водеща от белия мост към огромните сребърни порти на двореца, бе червена, сякаш осеяна с рубини.
Докато наближаваше портата, тя се отвори сама и оттам долетя музика на гайди и флейти.
Пристъпи вътре и я обгърнаха звуците и парфюмираният въздух, факли с човешки бой опасваха стените, а запалените им върхове се стрелваха нагоре като стрели.
Помещението бе широко и пълно с цветя. Имаше столове, дивани и възглавнички все в цветовете на скъпоценни камъни. Ала не видя никого.
Подмамена от музиката, се изкачи по стълбите, прокарвайки ръка по парапета, гладък като коприна и лъскав като сапфир.
Все така не се чуваше друго, освен музиката, а единственото движение бе нейното.
Площадката на върха на стълбището преминаваше в дълъг коридор, широк колкото два човешки ръста. Пое по него. Отляво видя врата от топаз, а отдясно — от изумруд. Право напред трета светеше като бяла перла.
Именно оттам идваше музиката.
Отвори бялата врата и пристъпи вътре.
По стените се виеха и преплитаха цветя. Маси с размери на езера стенеха под тежестта на препълнени с ястия блюда. Ароматите бяха замайващи.
Мозайката на пода — симфония от скъпоценни камъни — изобразяваше прекрасна картина.
И тук имаше столове, дивани и възглавнички, но всички бяха празни. Всички, с изключение на трона, поставен в дъното на помещението. Там, в цялото си великолепие, седеше мъж със сребърен старинен жакет.
— Не се поколеба — отбеляза той. — Това е проява на храброст. Нито веднъж не помисли да се върнеш обратно, а продължи право напред към неизвестното. — Усмихна й се, махна с ръка и й предложи златната ябълка, която се появи на дланта му. — Можеш да я опиташ.
— Мога, но не разполагам с един век, та да ти го посветя.
Той се засмя и щракна с пръсти. Ябълката изчезна.
— Нямаше да ти позволя, защото си ми нужна повече горе на земята, отколкото тук.
Тя любопитно се завъртя в кръг.
— Сам ли си?
— Не, не съм сам. Дори феите обичат да спят. Светлината трябваше да те води. Сега тук е нощ, както е и в твоя свят. Исках да поговоря с теб и предпочетох да го сторя насаме.
— Е… — Тя разпери ръце. — Ето ме.
— Имам въпрос към теб, Мери Брена О’Тул.
— Ще се опитам да ти отговоря, Карик, Принце на феите.
Устните му отново се извиха в лека усмивка — на одобрение, — но когато се наведе към нея, очите му бяха напрегнати и сериозни.
— Би ли приела перла от любим?
Странен въпрос наистина, мина й през ума. Но в края на краищата това е сън, а тя сънуваше какво ли не.
— Да, стига да ми го даде по собствена воля.
Въздъхвайки, той удари леко с ръка облегалката на трона. Пръстенът на ръката му разпрати сребристи и сини пламъци.
— Защо вие смъртните винаги отговаряте с условия?
— А защо феите никога не се задоволяват с един искрен отговор?
В очите му се мярнаха весели пламъчета.
— Смела си, трябва да призная. Имаш късмет, че проявявам слабост към смъртните.
— Знам. — Приближи се към него. — Видях дамата ти. Тя копнее за теб. Не знам дали това натъжава, или радва сърцето ти, но е истина.
Той подпря брадичка с ръка и се замисли.
— Познавам сърцето й сега, когато е прекалено късно да предприема каквото и да било, освен да чакам. Трябва ли да има болка и любовта, преди да сме изпитали удовлетворение?
— Нямам отговор на този въпрос.
— Ти си част от него — промълви той и изправи глава. — Ти си част от отговора. Кажи ми, какво изпитва сърцето ти към Шон Галахър? — Тя отвори уста и той вдигна предупредително ръка. Предусети, че е готова да избухне. — Преди да заговориш, имай предвид едно — тук е моят свят и за мен е най-лесно да те накарам да кажеш истината. Само истината. И за двамата е по-добре да отговориш по собствена воля.
— Не знам какво се таи в сърцето ми. Приеми това за истина, защото не разполагам с друг отговор.
— Тогава е време да погледнеш, да разбереш какви са чувствата ти, не смяташ ли? — Отново въздъхна, не си даде труда да прикрие възмущението си. — Но няма да го сториш, преди да си готова. Заспивай тогава.
Махна с ръка и остана сам с мислите си в пълната със скъпоценни камъни стая. А Брена продължи да спи, вече без да сънува, в леглото си.
Не спа повече от четири часа, но през целия ден се чувстваше изпълнена с енергия. Когато си лягаше късно и ставаше рано, обикновено беше сприхава и намръщена. Днес обаче бе така весела, че баща й отбеляза чудесното й настроение на няколко пъти.
Не бе в състояние да сподели с него какво се върти из главата й: хубавият, здрав секс я караше да си тананика, докато работи. Колкото и да бяха близки, колкото и да го обичаше, съмняваше се дали баща й ще иска да знае как е прекарала нощта.
Помнеше съня си, така живо си го спомняше, така точно, че се питаше дали не запълва някакви бели петна, без всъщност да го желае. Но не възнамеряваше да разсъждава дълго по този въпрос.
— Е, май стига за днес. Какво ще кажеш, Брена, скъпа?
Майк се изправи, изпъна гръб и хвърли поглед към дъщеря си, приклекнала да боядисва пода. Стисна устни, забелязвайки как механично боядисва с бавни движения на четката едни и същи десет сантиметра.
— Брена?
— Хъм…
— Не намираш ли, че вече си нанесла предостатъчно боя върху това място?
— Какво? О… — Отново потопи четката и се постара да се насочи към небоядисан участък. — Сигурно съм се разсеяла за миг.
— Време е да приключваме за днес.
