— Не се каня да влизам. Казах на татко, че ще дойда да взема два сандвича — като спасителна мярка. А и две бири ще ни дойдат добре.
— Излез и затвори вратата.
— Нищо подобно няма да направя. — За да го ядоса, се облегна на касата. — С нищо не преча тук. Каквото и да ни приготвиш, ще го приема. Не сме капризни.
— Повече от очевидно е.
Заряза поръчките, които изпълняваше, и извади хляб и месо.
Тя се развесели, забелязала колко по-бързо от обичайното действа той.
— Ще работим поне още два часа. После ме чакат някои други задачки.
— Надявам се едната е да се изкъпеш.
— В списъка е. Като гледам как вървят нещата тук, времето не е повлияло зле на бизнеса ви.
— Половината село е тук или, през деня, или вечер. Хората търсят компания и да видят нещо друго, освен четирите си стени. — Постави щедри резени месо и сирене. — През по-голямата част се чуват разгорещени кавги за мача, който предават по телевизията. Добре че оправиха електричеството.
— И ние сме на нокти. С татко нямаме и час свободно време, откакто бурята започна.
— Лично аз искам вече да престане. От седмица не съм виждал ни слънце, ни звезда. Според Тим Рейли бурята вече отминава.
Толкова непринуден разговор — за работа и за времето. Може да го води с всеки друг. Но не е ли хубаво, помисли си тя, че й е най-приятно да си приказва с Шон? Това е съкровище, на което не бе обръщала достатъчно внимание в миналото.
— Е, независимо дали Тим е прав, или греши, си мислех по-късно да намина край къщурката на Хълма на феите. Да кажем — малко след полунощ.
— Вратата е отворена, но ще съм ти благодарен, ако първо си изчистиш ботушите. — Постави сандвичите в кесия, прибави два пакета чипс и две бири. Тя се накани да плати, но той поклати глава. — Не. За сметка на кръчмата е. Не искам да получа монета, която си държала в тези джобове.
— Благодаря. — Пое кесията и я подпря на хълбок. — Няма ли да ме целунеш?
— Не. Но после ще наваксам.
— Непременно.
С усмивка, която при други обстоятелства можеше да мине и за кокетна, тя тръгна и го остави да затвори вратата след нея.
Беше жена, която държи на думата си — отвори вратата на къщурката му точно в полунощ. Прекалено рано, както добре знаеше, за да се е върнал от работа. Но й допадаше тишината и атмосферата, когато е там сама.
Свали си ботите при вратата, както самият Шон правеше обикновено, и тръгна из помещенията по чорапи. Палеше свещи и газови лампи. И докато го правеше почти се надяваше да й се яви лейди Гуен.
Кое е предпочитаното време на един призрак? Какво по-подходящо от нощ с буря, дъжд и виещ вятър, къщурка, осветена от свещи и проблясването на пламъците в камината?
— Знам, че си тук и няма друг, освен мен. — Изчака, но въздухът не потрепна. Чуваше се единствено воят на вятъра отвън. — Исках да ти кажа, че май разбрах какво ми каза първия път. Сърцето му е в неговата музика. Вслушах се. Постъпих, надявам се, правилно.
Отново млъкна, но не получи отговор.
— Няма що — много ми помагаш.
Раздразнена се качи горе.
Не се нуждаеше от посещения на духове или послания от отвъдното да й кажат какво да прави и как да го стори. Знаеше какво се готви да постигне. Имаше мъж, когото възнамеряваше да задържи. И понеже твърдо го бе решила, оставаше само да се погрижи за подробностите.
Справи се и с огъня в камината горе и я приготви за нощта. После запали две свещи, опъна се върху леглото, подпря се на възглавниците и се приготви да чака.
Свършената през деня работа я бе изтощила.
Сега вече нямаше вятър, нямаше и дъжд. Среднощното небе напомняше коприна, осеяна с проблясващи рубини или сапфири звезди. Луната, пълна и бяла, плуваше високо и хвърляше лъчите си върху море, гладко като езеро.
Крилата на белия кон биеха като сърце — ритмично и стабилно. Яхнал го, мъжът със сребърните одежди, седеше с гордо изправени рамене, а тъмните му коси се вееха по раменете.
— Не искаше нито богатство, нито положение, нито дори безсмъртие от мен.
Въобще не й се стори странно да язди с Принца на феите над Ирландия.
— Какво искаше тя от теб?
— Обещания, клетви, думи, които идват от сърцето. Защо за някои е толкова трудно да произнесат: „Обичам те“?
— Като ги произнесеш, сваляш всички щитове.
Извърна глава. Очите му святкаха, изпълнени с горчивина.
— Точно така. А за това е нужен кураж, нали, Мери Брена О’Тул?
— Или глупост.
— Ако любовта не ни превръща в глупаци, тогава — кое?
Конят полетя надолу със скорост, която накара сърцето й да се разтупти. От вълнение. Видя светещите прозорци, както контурите и сенките на къщурката върху Хълма на феите.
Изпод копитата изскочиха искри, когато докоснаха земята.
— Уж обикновено място — промърмори Карик, — а такива драми се разиграха. Ето например хубавата градинска порта. Все едно е врата на крепост, защото вече не мога да минавам през нея, както някога.
— Твоята възлюбена се разхожда и по скалите.
— Така съм чувал, но не можем да се видим, дори ако стоим един до друг.
Сега в тона му нямаше горчивина, а само тъга. И, както се стори на Брена, болезнен копнеж.
— Понякога усещам присъствието й там или долавям аромата било на косата, било на кожата й. Но в продължение на три пъти по сто години нито веднъж не ми е било позволено нито да я видя, нито да я докосна, а камо ли да й излея сърцето си.
— Направил си тежка магия и за двама ви — отбеляза Брена.
— Така е. И заплатих за този миг на гняв. Разбираш добре това, нали?
— О, да. И е добре, че не разполагам със способността да правя магии.
— Ах, вие, смъртните. — Лицето му се разведри. — Представа нямате каква мощ притежавате и затова най-безгрижно пропилявате онова, което притежавате.
— Присмял се хърбел на щърбел.
— Така го виждаш ти — съгласи се той и кимна. — Но в онова, което започна между мен и Гуен, нямаше никаква магия, направена от феите. Нито с измама, нито със сладки приказки я привлякох към мен, както твърдят някои. Тя дойде доброволно, ала баща й се намеси. Обеща я на друг, защото се страхуваше от мен.
— Напълно ти вярвам. — В знак на искреност тя положи утешително ръка върху рамото му. — През онези времена не са се вслушвали особено в избора на една девойка.
Карик преметна крак и се плъзна от коня.
— Тогава ти направи твоя избор.
— Вече го сторих. — И тя се плъзна от коня. Видя как устните му се извиха леко присмехулно. — Но ще действам по свой си начин.
— Послушай — бе всичко, което той изрече.
Музиката се носеше из въздуха и я обгръщаше като копринена мрежа.
— Шон свири. Подари ми тази песен. О… — Затвори очи. — Направо изпълва сърцето. Дори в твоя дворец няма нищо по-прелестно от нея — обяви тя и посегна да отвори портата.
Но тя остана затворена, колкото и силно да я дърпаше и буташе.
— Не мога да я отворя!
Паникьосана се извърна, ала и конят и конникът бяха изчезнали. Хвана отново портата — този път с две
