— Тогава ще си спестя усилието. Не знам нищо за музикалния бизнес. Но ще поговоря с моята агентка, макар да не мисля… — В главата й се оформи идея и тя млъкна, за да я обмисли. — Какво ще кажеш за Магий? Той е строил зали, значи трябва да познава хора от шоубизнеса. Положително има някакви връзки.
— Добро попадение.
— Ще ти дам адреса. Пиши му.
Брена прокара ръка по нотите и думите на листа пред себе си.
— Това ще отнеме прекалено дълго време. Нямаш ли телефонния му номер?
Глава 18
Кроткият дъжд се усили и премина в потоп, докаран от яростни ветрове, които постоянно връхлитаха върху брега и свирепо люлееха привързаните лодки. През по-голямата част от седмицата морето бе прекалено бурно, за да се хвърлят мрежи. От брега до хоризонта се виждаха само гневни, кипящи сиви вълни, накичени по гребена с бяла пяна.
Онези, които изкарваха прехраната си от морето, изчакваха с мрачно търпение, придобито от векове.
Вятърът не преставаше да бие по стъклата на прозорците и вратите и промъквайки се през всяка цепнатина, смразяваше човек до кости. Димът от комините се завихряше под напора му. Отвя и няколко керемиди от покрива на пазара — отнесе ги като пияни птички.
Последните зъби на зимата сдъвкаха и стриха оцелелите през мразовете цветя и онези, които започваха да се показват. Пространствата пред къщите се превърнаха в кални непроходими петна.
Бурята вилнееше над Ардмор. Туристите изчезнаха, резервациите се отменяха; от три дни нямаше електричество и телефонните линии мълчаха.
Селцето се сгуши — правеше го не за първи път, и изчакваше бурята да утихне. По къщите хората бяха изнервени. Отегчени, неспокойни деца влудяваха майките си. Сълзи и плесници станаха всекидневно явление.
С гумени ботуши и дъждобрани, Брена и баща й стояха до колене в кал и мръсотии, докато търсеха пробива в септичната тръба на семейство Дъфи.
— Гадна работа — отбеляза Майк, облягайки се за минутка върху дръжката на лопатата.
— Мнозина от онези, които живеят на по-ниско, ще започнат да газят в лайна, ако това продължава.
— Ако негодниците от Уотърфорд се бяха появили, поне щяхме да изпразним ямата.
— Появят ли се изобщо с голямата си помпа, предлагам да ги хвърлим направо в лайнената помия.
— Това е моето момиче.
— Господи, каква воня. Но според мен ето къде е проблемът, татко.
Наведоха се — дъждът не преставаше да ги шиба по главите — и със смесица от интерес и озадаченост се загледаха в пукнатата тръба.
— Точно както предположи, татко — тръбата е стара и е поддала от допълнителния натиск. Спукала се е и е заляла хубавата градина на госпожа Дъфи с море от изпражнения.
— Да, но като отстраним повредата, Кати ще има добре наторен двор, нали? — Вонята бе непоносима и Майк си пое въздух през зъби. — Хубаво се сети навреме да вземеш PVC тръбата. Ще я подменим и ще видим какво ще се получи.
Брена изсумтя и се надигна. Минаха през калния терен и стигнаха до пикапа. Въпреки гадната работата двамата действаха като отлично смазан механизъм. Докато се трудеха, от време на време тя му хвърляше по някой поглед.
Не бе казал нищо за Шон, нито думичка. И макар да знаеше колко деликатно се чувства баща й в създалата се ситуация, не можеше да понася повече. Мълчанието му по въпроса я изпълваше с напрежение, от което искаше да се освободи.
— Татко…
— Да, да. Почти я извадих. Пукната е, но е здраво хваната по свръзките.
— Татко, нали знаеш, че продължавам да се виждам с Шон?
Майк неволно удари кокалчетата си и инструментът се изплъзне от ръката му като мокър сапун. Без да вдига очи, той го вдигна и го избърса във вече доста изпоцапаните си панталони.
— Е, досещам се.
— Срамуваш ли се заради мен?
Той поработи известно време мълчаливо.
— Никога не си правила нещо, с което да ме засрамиш, Брена. Но факт е, че си нагазила в несигурни води. Да работя с теб, да уважавам и да се възхищавам на качествата ти е едно. Но от друга страна ти си ми дъщеря. Не е лесно за баща да обсъжда такива въпроси с дъщеря си.
— За секса ли говориш?
— По дяволите, Брена.
Дори под мръсотията на лицето му пролича колко силно се изчерви.
— Но той е факт, нали? — попита тя, след като измъкнаха пукнатата тръба и я оставиха настрана.
— Както и лайната, в които сме потопени в момента, но да оставим това. Възпитали сме те с майка ти, доколкото сме могли, но за стъпките, които предприемаш като зряла жена, отговаряш единствено ти. Не можеш да очакваш благословията ми в такъв момент, Брена, но не те съдя.
— Той е добър, татко.
— Кога съм казвал, че не е?
Раздразнен, смутен и нетърпелив да приключат темата, Майк се опитваше да се съсредоточи в поставянето на новата тръба.
— Просто… Онова, което каза Кати миналата седмица. Беше страшно ядосана, но се сдобрихме. Наистина не искам да си мислиш, че съществуващото между Шон и мен е пошло.
Това момиче, мина му през ума, умира да се държи както териер се държи с кокал: няма да престане, докато окончателно не го оглозга.
— Радвам се, че сте се сдобрили с Кати. А що се отнася до другото… Държиш ли на него?
— Да, разбира се.
— И го уважаваш? — Обзелото я за миг колебание накара Майк да я погледне над тръбата. — Е?
— Да, уважавам го. Има остър ум, когато си даде труда да го използва, и е с добро сърце и нрав. Това не значи, че съм сляпа за недостатъците му. Мързи го за определени неща и е съвсем небрежен по отношение на талантите си.
— По въпроса имам да ти кажа нещо, независимо че ще постъпиш, както си решила. — Надигна се и изправи рамене. — Не можеш да оправиш един мъж, както се постъпва с тръба или теч на покрива. Приемаш го такъв, какъвто е, Мери Брена, или въобще не се захващаш с него.
Тя свъси вежди.
— Не е точно така. Искам да го насоча в правилната посока.
— Правилна за кого? — Потупа я по рамото. — Промените не са еднопосочни, скъпа, защото се губи балансът.
Появата на Брена на задната врата точно по обед се оказа шок за всички сетива на Шон. Беше сплескана от главата до краката и дори от разстояние излъчваше ужасна миризма.
— Боже милостиви, какво си правила?
— Оправяхме една септична яма — отвърна тя весело. — Изринахме и почистихме по-голяма част от мръсотията.
— Пропуснала си някои места, както виждам оттук.
— Е, наложи се да се потрудим, за да спасим задния двор на госпожа Дъфи. Вероятно не блестим, но почти умираме от глад.
Той вдигна ръка.
— Ако си въобразяваш, че ще влезеш тук, О’Тул, спри за малко и помисли.
