Остави листа, когато чу шума от колата му.
Беше видял пушека и се досети, че Брена е вътре. Нямаше обаче никаква представа какво ще предприеме. Оставаше му да се надява, че както при музиката, следващият куплет ще му хрумне от само себе си.
Влезе и я видя да излиза от всекидневната.
— Сутрин все още е хладно. Запалих камината.
Той кимна и попита:
— Искаш ли чай?
— Не. — Не успяваше да разгадае изражението му и това я притесняваше. — Снощи ми се разсърди. Още ли си ми сърдит?
— Вече не толкова много.
— Ами… — Чувството за неловкост бе нещо съвършено ново и нежелано. — Сметнах за редно да ти кажа, че тази сутрин поговорихме с Мери Кейт. Личен разговор.
— Значи нещата помежду ви са се пооправили.
— Определено.
— Радвам се. Надявам се след известно време и между нас нещата да бъдат пак каквито бяха.
— Вярвам, че всичко ще се оправи. След като изтъкнах недостатъците ти, тя реши, че в крайна сметка вероятно не е влюбена в теб.
Веждите му се стрелнаха нагоре.
— Много умен ход от твоя страна.
— Шон. — Сложи ръка на рамото му точно когато той се насочваше към всекидневната, и така двамата се оказаха лице в лице на прага. — Извинявам се за начина, по който оставихме нещата помежду ни снощи.
— И аз съжалявам.
— Колкото до недостатъците ти — нямам нищо против, или поне за повечето.
Тя ухаеше на неделя, на шампоан и сапун, а очите й бяха пълни с молба за прошка.
— Значи и между нас нещата сега вече са по-добри, така ли?
— Искам да бъде така.
Пристъпи и се настани в единствения стол, върху който нямаше нотни листа.
— Защо не останеш известно време с мен, Мери Брена?
Очите й заблестяха от облекчение. Приближи се, седна в скута му и обърна лицето си съвсем близо до неговото. Не й хрумваше по-добър начин да се сдобрят.
— Пак ли сме приятели?
— Винаги сме били.
— Почти не спах от тревога, че никога вече няма да се чувстваме естествено, когато сме заедно, макар да помня обещанието да си останем приятели.
— Така ще бъде. Само приятели ли искаш да сме в момента?
В отговор тя само се приближи и сложи устни върху неговите. Леката й въздишка проникна в него; топла и вече така добре позната. Притегли я по-плътно и съзнателно удължи целувката, преди да премести устни към челото й.
После отпусна главата й върху рамото си и я обгърна нежно с ръце. Озадачена, тя седеше, без да помръдне; чакаше ръцете му да се плъзнат по познатия начин по тялото й. Но той само я държеше в обятията си, докато огънят бумтеше в камината, а вън дъждът не спираше да се лее.
Постепенно тя се отпусна и се потопи в уюта на прегръдката му, наслаждавайки се на обгръщащата ги интимна тишина.
Никога не бе имала любовник като него; мъж, който я разбира, мъж, готов да я държи в прегръдките си цяло едно дъждовно утро. Затова ли се влюби в него? Или винаги е била влюбена, без да го съзнава? Независимо какъв е отговорът, трябваше да го намери и изследва, докато парченцата на загадката оформят картината.
— Чудя се — подхвана тя, — дали през следващата ти свободна вечер би искал да дойдеш с мен в Уотърфорд сити? Ще те заведа на вечеря.
По лицето му, заровено в косите й, се появи усмивка. Отне й доста време, докато й хрумне да го ухажва, но сега вече се справяше добре.
— Ще облечеш ли онази рокля, с която излезе преди време с онзи тип от Дъблин?
— Бих могла.
— Харесва ми как ти стои.
— Ако ще обличам рокля, по-добре да отидем с твоята кола. Днес ще я постегна. Двигателят не е съвсем наред, а и маслото е за смяна. Клемите на акумулатора не са почиствани, откакто аз го направих.
— Предпочитам да оставям тези неща на специалистите.
— Просто проявяваш мързел в това отношение.
— Е, така е. Това ли е един от недостатъците ми, за които уведоми Мери Кейт?
— Да. Ти си безпомощен тип, Шон Галахър.
— Е, безпомощен е силна дума.
— Съжалявам, ако те обижда. — Размърда се — въобще нямаше вид на човек, който съжалява. — И трябва да признаеш, че никак не си амбициозен.
— За важните неща съм достатъчно амбициозен.
— Музиката ти не е ли сред тях?
Тъкмо щеше да се наведе да целуне ухото й, но тя попречи на намерението му.
— Какво общо има моята музика?
Внимателно, предупреди се Брена. Разглоби нещата на съставните им части, но не ги чупи.
— Ами седиш тук и я съчиняваш, а после оставяш листата разхвърляни и не предприемаш нищо.
— Знам кое къде е.
— Въпросът е какво правиш за нея.
— Извличам удоволствие да я съчинявам.
Удари на камък, прецени тя, като видя как пред лицето му сякаш падна пелена. Нужно е да пипа умело, за да го преодолее, и Брена възнамеряваше да направи точно това. Една от крачките, така да се каже, които трябва да предприеме.
— Чудесно е, но не желаеш ли нещо повече? Не искаш ли и други хора да й се наслаждават?
— Ами ти дори не я харесваш.
— Кога съм казала подобно нещо? — Не обърна внимание на втренчения поглед, който й хвърли, а само сви рамене. — Дори да съм споменавала нещо подобно, е било само за да те дразня. Много я харесвам даже. А когато си свирил някоя от мелодиите си в кръчмата или по време на ceili, и други са й се наслаждавали.
— Предимно приятели и роднини.
— Точно така. А аз съм ти приятелка, нали?
— Да.
— Тогава ми подари една мелодия.
Той се размърда, целият нащрек.
— Какво искаш да кажеш с това да ти подаря една?
— Точно това, което казвам. Подари ми една песен да стане моя. Нещо като отплата, задето ще оправя колата ти. — Импулсивно се надигна и пристъпи към пианото. — Разполагаш с десетки, а те просто си лежат тук. Искам една.
Не й вярваше нито за секунда, но не виждаше никакъв капан… или вреда.
— В особено настроение си, О’Тул, но — добре. Ще ти подаря една.
Надигна се и започна да ровичка из купчините, но тя го перна през ръката.
