— Да, притежава всички тези качества, но същото важи и за кучето на семейство Клуни. А какви са недостатъците му?
— Няма.
— Има, разбира се. — Наличието им по странен начин успокои нервите на Брена и й позволи да се почувства необичайно разчувствана. — Той е инат, бавен и разсеян. На моменти имаш чувството, че сам си говориш, защото мислите му са зареяни нанякъде. Липсва му амбиция и трябва да го подтикваш за всяка крачка, иначе ще си остане щастлив на едно място.
— Ти го виждаш по този начин.
— Виждам го такъв, какъвто е, а не като красива картинка от книжка. Мери Кейт… — Пристъпи напред, но знаеше, че още е прекалено рано да я докосне. — Хайде да бъдем честни, ние двете. Има нещо в начина, по който изглежда, в излъчването му, което кара една жена да го желае. Разбирам какво изпитваш в това отношение. Самата аз го желая, откакто бях на годините на Алис Мей.
Нещо проблесна в очите на Мери Кейт.
— Не ти вярвам. Ти никога за нищо не чакаш.
— Надявах се да го превъзмогна. После се опасявах да не се изложа като глупачка. — Брена отметна разпилените си от вятъра коси и си помисли, че трябваше да се сети да ги завърже, преди да дойде на скалите. — Накрая се оказа нещо по-силно от желание. Оказа се потребност.
— Ти не го обичаш.
— Мисля, че бих могла. — В момента, когато изрече думите, Брена сложи ръка върху сърцето си, сякаш някой току-що го бе ударил с чук. — Мисля, че бих могла — повтори тя и се свлече на колене. — О, милостиви Боже, какво ще правя?
Мери Кейт я зяпна. Сестра й бе смъртно бледа, люлееше се напред-назад и притискаше гърдите си като при пристъп.
— Престани. Преструваш се.
— Не се преструвам. Не мога да спра. Не мога да дишам…
Изпълнена с подозрение, Мери Кейт се приближи и силно тупна Брена по гърба.
— Готово.
Бавно си пое дъх, после издиша.
— Благодаря ти. — Отпусна се немощно на пети. — Не съм в състояние да се справя с това сега. Извън възможностите ми е. И никой да не го очаква от мен. Нещата и без това бяха достатъчно лоши, но сега вече това въобще не бива да се случва. Изобщо. Така нищо не се оправя. Само се превръща в по-голяма тежест. По дяволите.
Нямаше никакви изгледи Брена да стане. Затова Мери Кейт седна на земята.
— Сигурно бих ти простила, ако го обичаш. Но не го казваш само за да го направя, нали?
— Не. А и не казах, че го обичам. Казах само, че бих могла. — Брена отчаяно сграбчи ръката на сестра си. — Не го споменавай пред никого. Искам честната ти дума. Само да промълвиш думичка за това и ще те удуша, докато спиш. Закълни ми се.
— О, за Бога. Защо да обикалям и да го разгласявам? Само ще изглежда още по-голяма глупачка.
— Вероятно ще ми мине.
— Защо искаш да ти мине?
— Да се влюбя в Шон Галахър! — Брена разтърка лицето си с ръце и ги прокара през косите си. — Каква каша само ще стане. Ще се подлудим един друг до година. Аз постоянно ще искам нещо да се прави, а той ще си прекарва времето в мечти. Не е в състояние да се сети да включи щепсел, камо ли да го оправи, ако се е развалил.
— Какво значение има? Ти ще го оправиш. А и нека да мечтае. Как иначе ще пише музиката си.
— И какъв смисъл има да я пише, щом не предприема нищо? — Брена махна ядно. — О, няма значение. Не това искахме, когато започнахме. Просто постъпвам по женски и това ме дразни. Защо жените постоянно превръщат привличането в любов?
— Може би през цялото време любовта се е крила зад привличането.
Брена вдигна глава.
— Защо трябва изведнъж да се държиш така мъдро?
— Сигурно защото не се отнасяш към мен като към глупаво момиче. Или защото, като те гледам сега, ми хрумва, че аз всъщност не съм изпитвала обич към него. Със сигурност никога не съм пребледнявала, нито съм се разтрепервала. И… — По лицето й се появи лека насмешка. — Чувствам се удовлетворена при тези обстоятелства да те видя слаба и ужасена. Вчера за малко да ми изтръгнеш косата с корените.
— И ти имаше няколко сполучливи удара.
— Нали ти си ме учила как да се бия. — Спомените предизвикаха сантиментални сълзи в очите на Мери Кейт. — Съжалявам, задето те нарекох развратница. Първия път го направих от гняв, после — от злоба. — Разтърка очи. — И съжалявам за нещата, които написах за теб в дневника си… Е, поне за някои от тях.
— Няма да позволим това да обърка нещата. — Пръстите им се преплетоха. — Не искам нито той, нито някой друг да застава между нас. Моля те, не искай от мен да го отблъсна.
— За да се чувстваш права, а аз виновна? — Върху устните й се появи бледа усмивка. — Мога да си хвана мъж, когато реша. Но… — Наклони глава. — Искам да ми кажеш нещо.
— И какво е то?
— Целува ли така добре, както си представяш само като го погледнеш?
— Когато иска, успява да стопи всички кости в тялото ми.
Мери Кейт въздъхна.
— Имах подобно предчувствие.
Отиде пеша до къщурката, но при пристигането умът й не бе по-бистър, отколкото на тръгване. Ще вали дъжд, прецени Брена, като имаше предвид как грее слънцето през облаците.
Хубав ден да поседиш сгушен до камината. Но от комина на къщурката на Хълма на феите не се виеше, разбира се, никакъв пушек. Шон почти винаги забравяше такива неща.
Колата му я нямаше, затова й хрумна, че е отишъл на черква. Ще го изчака. Мина през градинската порта и погледна нагоре. Почти очакваше да види как лейди Гуен я наблюдава със спокойните си зелени очи. Ала нищо не помръдна.
Влезе вътре и се препъна в ботушите му, захвърлени, където ги бе събул снощи. По подметките имаше доста кал. Побутна ги настрана с крак и влезе в малката всекидневна, за да запали огън.
По пианото се виждаха разпръснати нотни листа, а празна чаена чаша небрежно бе оставена върху масата. Както и тумбесто зелено шише с китка цветя от градината.
Сеща се за такива неща, мина й през ума. Няма да му хрумне да си почисти ботушите — а и самата тя често забравяше, — но отделя време да набере цветя.
Защо на самата нея не й идват наум такива работи? Обича къщи с цветя, а и със свещи, поставени на различни места. Съчетанието от аромата им прави въздуха така уханен. Би се сетила да почисти комина, да постави парчета торф или цепеници до камината, но не и за малките детайли, които превръщат една къща в дом.
Да закачиш пердетата е едно, реши тя, но да мислиш за дантели и тюл — съвършено друго.
Огънят се разгоря, тя се надигна и отиде до пианото.
Тук ли е работил снощи, запита се тя. Беше й се разсърдил. Тук ли сяда да се потопи в работа, когато е сърдит или когато иска да си помечтае?
Сърцето му е в неговата музика. Свъси вежди и започна да преглежда листата, изписани с ноти и думи. Ако е вярно, защо оставя музиката си разхвърляна по този начин? Защо не предприеме нещо за готовите песни?
Как може толкова много да държи на човек, комуто липсва елементарен подтик? За един мъж определено не е достатъчно да носи такава светлина в себе си, ако не я използва за нещо.
— Перлите, разсипани в краката ти — прочете тя на глас попадналата пред очите й строфа, — са лунни сълзи. При всеки удар на сърцето ми, то ридае за годините, които ни разделят. Нощ след нощ магията действа и така ще бъде до деня, когато любовта промени миналото.
Значи пее за легенди, помисли си Брена. И чака какво?
