— Трябва да ви разкажем за Анита и за предстоящите събития.
— Само пет минути — прошепна Клио. — Моля те. Заведи брат си на покрива и изпушете по една цигара по мъжки.
— Пет минути — съгласи се Мълаки и махна на брат си. — Хайде на покрива.
— Имам нужда от риза.
— Няма да взимаш ризата, с която е облечена Клио. Ще ми докараш някой инфаркт. Якето ти е достатъчно.
Гидиън се подчини и облече якето си на голо.
— Още не съм я целунал — каза той и го направи толкова страстно, че Мълаки отново се вторачи в тавана. — Е, скоро ще се върна.
— Разчитам на това.
Когато вратата зад тях се затвори, Клио въздъхна.
— Уха, кой ли би си помислил? — възкликна тя, като се приближи до Тия и се отпусна на пода. — Седни.
Изпълнена с любопитство, Тия се настани на пода срещу нея.
— Нещо не е наред ли?
— Не. Със сигурност не. Но не плачи, защото и аз ще се разцивря. Исках само да ти кажа… О, по дяволите, сигурно и бездруго ще се разрева. Така че — пое си дълбоко дъх тя. — Мислех си разни неща. Нужно ми е повечко време, защото не съм умна като теб.
— Не съм чак толкова умна.
— Разбира се, че си умна, Тия. При това много умна.
— Така ли?
— Да. Схващаш всичко. Виждаш връзките и пластовете и всичките му там неща. Та това е едно от нещата, за които си мислех. Ако не бяха орисниците, ние с теб нямаше да седим заедно на пода сега. Никога не сме се въртели в едни и същи кръгове. Но си мисля за онова, което се случи с Мики, и ми е адски трудно. Чувствам се виновна, защото съм щастлива. Знам, че е глупаво — каза тя. — И работя по въпроса. Но ми се струва, че всичко прилича на нещата, за които ти говореше. За съдбата и нишките.
— Да. Лахезис.
— Да, моята орисница. Никога не съм смятала, че съдбата ми ще е такава. Да имам приятелка като теб и човек като Гидиън, който да ме обича. И останалите също. Истинско семейство. Никога не съм вярвала, че ще получа нещо такова и не възнамерявам да го прецакам.
— Разбира се.
— Преди съм правила безброй грешки. Вярвах, че така ми е писано. Странно ми е като си помисля, че на шестнадесет години гепих чифт джинси и подправих теста по история, за да стигна дотук — гола на килима ти и потънала в сълзи, тъй като на покрива има един страхотен тип, който ме обича.
Клио отметна коса назад и преглътна сълзите си.
— Май ще трябва да си обуя панталона, преди Мълаки да се върне и да ослепее.
Тя се протегна към джинсите си и спря за момент.
— Има още нещо. Чудех се дали ще се съгласиш да ми станеш кума.
— О, Клио! — извика Тия и я прегърна. — С удоволствие. Толкова съм щастлива. Толкова се радвам за теб.
— Господи — подсмръкна Клио. — Чувствам се като хлапе.
Точно в седем и половина, Анита влезе в „Жан-Жорж“. Макар и облечена безукорно в тоалет на Валентино, тя не си направи труда да кара жертвата си да чака.
Анита погледна към бара и забеляза, че Джаспър си е на мястото. Усмихна се на себе си, когато си помисли, че това бе последното ядене на Мълаки Съливан.
Копелето си мислеше, че я е стиснало за гърлото. Нареждаше й да се срещнат в този изискан ресторант, пред очите на стотици хора, за да й съобщи условията си. Е, щеше да го изтърпи до кафето и десерта, а после той щеше да разбере кой държи козовете.
Поздравиха я по име и я отведоха до масата до прозореца, където Мълаки вече я чакаше. Анита забеляза, че той разумно бе седнал с гръб към стената. Не че това щеше да му помогне.
Той стана, пое ръката й и я поднесе към устните си.
— Анита. Изглеждаш прекрасно… за съскаща усойница.
— А ти се справяш добре за второкласен екскурзовод с мания за величие.
— Е, да приключваме с любезностите — каза той, като седна на мястото си и махна на келнера да им сипе от шампанското, което ги чакаше в кофичката с лед. — Стори ми се подходящо да проведем срещата си в това приятно заведение. Все пак, не е нужно деловите срещи да са в неудобна обстановка.
— Не си довел малката си курва.
Той опита шампанското и го одобри.
— Коя малка курва имаш предвид?
— Клио Толивър. Изненадваш ме. Мислех, че имаш по-добър вкус. Тя е само една долна курва.
— Не бъди ревнива, скъпа. В курвенско отношение тя не може да ти стъпи на малкия пръст.
Сервитьорът се прокашля и продължи да се преструва на глух по рождение.
— Бихте ли искали да ви съобщя специалитетите за вечерта?
— Разбира се — усмихна се Мълаки и се облегна назад.
Изслуша келнера внимателно и поръча щедро за двама им.
— Приемаш много неща за даденост — каза Анита студено, когато останаха насаме.
— Вярно е.
— Влязъл си в дома ми.
— Някой е влизал в дома ти? — ухили се той широко. — Ами тогава, извикай полицията. Чудя се дали ще им кажеш какво е било взето.
Докато Анита беснееше мълчаливо, той се протегна за куфарчето си.
— Мислех, че може да поискаш да видиш трите красиви сребърни дами заедно — каза той, като й подаде голямата цветна снимка, която сестра му бе направила преди няколко часа. — Великолепни са, нали?
Яростта я задавяше, а алчността я накара да затрепери.
— Какво искаш?
— О, много неща. Дълъг и щастлив живот, вярно куче. И ужасно много пари. Но не би трябвало да обсъждаме това на празен стомах. Имам и индивидуални снимки, ако искаш да ги разгледаш. Искам да си сигурна, че ще получиш онова, за което плащаш.
Анита разгледа всяка снимка и реши, че ще го накара да страда безумно, преди да го убие. Тя остави снимките в скута си, когато им сервираха ордьоврите.
— Как проникна в къщата ми? И в сейфа ми?
— Надценяваш един прост второкласен екскурзовод. Но пък и оценката ти може да не е правилна — все пак не си ходила на обиколка със „Съливан Турс“. А ние се гордеем с малкия си семеен бизнес.
Анита набоде гъба на вилицата си.
— Може би трябваше да тръгна след майка ти.
Макар кръвта му да застина, Мълаки се усмихна.
— Тя ще те хапне на закуска и ще поднесе остатъците на котката на съседите. Но да не се отнасяме на лични теми. Зададе ми въпрос. Искаше да знаеш как си върнах онова, което открадна от мен.
— И аз не мислех, че ще се обадиш на полицията.
— Улесних те, няма спор. Глупаво от моя страна. Повярвах, че си почтена и уважавана делова дама и ти дадох орисницата за проверка и оценка. Е, научих си урока — отвърна Мълаки и опита от раците. — Преценката ти беше съвсем правилна. Как можех да отида при властите и да обвиня известната собственичка на „Антики Морнингсайд“, че е откраднала от клиент? При това е откраднала нещо, за което се смята, че лежи на дъното на Атлантическия океан. А сега — продължи той, докато келнерът доливаше чашите им, — изглежда, че ти си в същото положение. Трудно е да се оплачеш, че си загубила нещо, което въобще не би трябвало да е у теб.
— Не би могъл да се добереш до статуетката, нито пък до „Морнингсайд“ без помощ.
