зарадва, когато видя двамата детективи, застанали отпред, но след като обмисли внимателно възможностите си, им отвори.
— Господа, едва не ме изпуснахте.
Лу Гилбърт кимна.
— Госпожице Гай. Можем ли да влезем?
— Моментът наистина не е подходящ. Току-що се върнах от презокеанско пътуване и съм доста изморена.
— Но се готвехте да излезете? Казахте, че едва не сме ви изпуснали.
— Едва не ме изпуснахте, защото възнамерявах да си легна — отвърна тя и залепи изкуствена усмивка на лицето си.
— Тогава няма да ви отнемем много време.
— Добре — кимна тя и отстъпи назад, за да им направи път. — Не знаех, че работите с… Съжалявам, забравих името ви.
— Детектив Робинс.
— Разбира се. Не знаех, че работите заедно с детектив Робинс по обира, детектив Гилбърт.
— Понякога случаите се преплитат.
— Предполагам, че е така. Разбира се, радвам се, че двама детективи са се заели с моя проблем. Моля, седнете. За съжаление, отпратих слугите, тъй като имах нужда от тишина и усамотение, но съм сигурна, че мога да ви предложа по едно кафе, ако искате.
— Благодаря, няма нужда — отговори Лу и седна. — Споменахте, че току-що сте се върнала от пътуване? Преди обира ли го бяхте планирала?
— Не, наложи се неочаквано да замина.
— През океана?
— Да — спокойно отговори тя и кръстоса крака елегантно. — Атина.
— Сигурно е страхотно. Всички онези древни храмове. Как се казваше питието им? О, да. Узо. Веднъж пих от него на една сватба. Много интересен вкус.
— И аз така съм чувала. Но за съжаление, пътуването ми беше делово и нямах време за храмове и узо.
— Сигурно ви е било неприятно да се отдалечите оттук веднага след взлома — намеси се Боб. — Обикновено вие лично ли пътувате по работа?
— Зависи.
Анита си помисли, че тонът му не й харесваше. Ни най-малко. Когато тази история приключеше, щеше да си поговори с началника му по въпроса.
— Извинете, може ли да говорим по същество? — попита тя.
— Опитвахме се да се свържем с вас. Разследването се затруднява, когато жертвата изчезне нанякъде.
— Както вече ви казах, пътуването ми беше спешно и неочаквано. А и бездруго дадох на детектив Гилбърт цялата информация, с която разполагах. Предполагам, че вие и застрахователната компания ще се справите с останалото.
— Попълнила сте иска си?
— Оставих документацията на секретарката си, преди да замина. Тя ме увери, че я е изпратила. Имате ли вече идея кой е проникнал в сградата ми?
— Разследването е в пълен ход. Госпожице Гай, знаете ли нещо за трите орисници?
Анита се вторачи в него безмълвно. Очите й се разшириха.
— Разбира се. Те са легенда в моята работа. Защо?
— Получихме информация, че крадците са се стремили към тях. Но вие не сте вписала никакви сребърни статуетки в иска си.
— Информация? От кого?
— Анонимна, но възнамеряваме да проверим всички следи в този случай. Не видях нищо, което да отговаря на описанието на тези статуетки в списъка ви.
— Не можете да видите, защото не притежавам подобно нещо, детектив. Ако го имах, уверявам ви, че щях да съм го заключила в сейф. За съжаление, едната е била загубена заедно със собственика си при потъването на „Лузитания“. Що се отнася до другите две… никой не може да потвърди дали съществуват.
— Значи не притежавате нито една от статуетките?
Гневът, че й задават същия въпрос, изостри гласа й.
— Мисля, че вече отговорих на този въпрос. Ако притежавах поне една от орисниците, бъдете сигурен, че щях да обявя това на всеослушание. Рекламата щеше да е чудесна за „Морнингсайд“.
— Е, анонимните сведения обикновено водят до задънена улица — извинително каза Лу. — Не е чак толкова лошо, защото подобно нещо и бездруго не може да се провери по обичайните начини. Тъй като ви нямаше, взехме снимките и описанията на откраднатите предмети от застрахователите. И започнахме обичайните проверки. Джак Бърдит ни помогна по отношение на охранителната система. Но ще бъда честен с вас, госпожице Гай. Досега не сме открили нищо.
— Това е неприятно. Благодарна съм, че всичко бе застраховано. Но, разбира се, надявам се вещите да ми бъдат възстановени. Разстроена съм от мисълта, че „Морнингсайд“ е бил толкова уязвим. Ще трябва да ме извините — каза тя и стана. — Наистина съм много изморена.
— Ще ви държим в течение — кимна Боб и също се надигна. — О, по другия въпрос. Убийството в онзи склад, който е бил ваша собственост.
Анита реши, че думите му не бяха случайно подбрани. Да, щеше да се погрижи да уволнят този кретен.
— Детектив, мисля, вече уточнихме, че не знам нищо по въпроса.
— Исках само да ви кажа, че идентифицирахме заподозрения. Човек, с когото убитият е работил напоследък — каза Робинс и извади снимка от джоба на сакото си. — Познавате ли този човек?
Анита се вторачи в снимката на Джаспър. Не беше сигурна дали иска да се засмее, или да изпищи.
— Не. Не го познавам.
— Не мислех, че го познавате, но трябва да проверим всички версии. Благодаря ви за времето, което ни отделихте, госпожице Гай.
Докато се връщаха към колата си, ченгетата си размениха изпълнени с подозрение погледи.
— Не е чиста — каза Лу.
— О, да. Затънала е до лебедовата си шия.
В минутата, когато колата на полицаите потегли, Клио извади мобифона си.
— Подготвена е — каза тя. — Звънете.
После прибра телефона и се обърна към Гидиън, който седеше на шофьорското място.
— Да останем още няколко минути. Обзалагам се, че ще чуем крясъците й чак дотук.
— Защо не — съгласи се той и й върна кутийката със сладка безалкохолна напитка, която си бяха купили за наблюдението. — А след това може да се отбием до апартамента на Тия. В момента там няма никой.
— Аха — кимна Клио. — Какво имаш наум?
— Да ти съдера дрехите, да те просна на първата твърда повърхност, която видя, и да си поиграя с теб.
— Звучи добре.
В къщата Анита се качи разгневено на горния етаж. Трябваше да убие Джаспър. Да го убие, когато имаше възможност за това, а после да наеме нови горили. Някой, който да има поне малко мозък, за да открие Мълаки. Е, все пак й се налагаше да убие онзи кретен Джаспър. И то бързо, преди полицията да го открие.
Сигурно Мълаки се бе обадил на ченгетата и им бе разказал за орисниците. Кой друг можеше да е? Но защо? Той ли се бе опитал да проникне в Морнингсайд?
Тя сви ръцете си в юмруци и се заразхожда из спалнята. Как някакъв си смотан капитан на туристическо корабче бе успял да се справи с охранителната система? Е, може би беше наел някого. Но Мълаки определено не се къпеше в пари.
