интересуваш от интересни събития.
Ще поддържаме връзка.
Мълаки Съливан“
Стефан изпита удоволствието да чуе приглушения й вик, когато Анита смачка телеграмата в ръката си.
— Надявам се, че новините не са лоши?
— Трябва да се върна в Ню Йорк. Веднага — лицето й отново се зачерви и изкриви от ярост.
— Разбира се. Ще уредя всичко. Ако мога да ти помогна с…
— Аз ще уредя нещата — процеди тя през зъби. — Повярвай ми, ще го направя.
Стефан изчака Анита да се втурне в къщата, после седна, взе чашата си и извади мобифона.
— Джак, след два часа една ужасно ядосана жена ще се качи на частния ми самолет. Не, не — усмихна се той и лапна едро зърно грозде. — Това беше и продължава да бъде огромно удоволствие за мен, приятелю.
Анита се прибра у дома, където завари купчина съобщения. Повечето бяха от полицията и я раздразниха още повече. Беше прекарала часове във въздуха, заета с мисли как да се освободи от Мълаки. Копнееше да приключи всичко с мъчителната му и кървава смърт.
Но колкото и сладки да бяха тези мечти, Анита все още се владееше и беше достатъчно умна, за да знае, че е важно да намери подходящото време, подходящото място и подходящия метод.
Искаше го мъртъв, но още повече искаше орисниците.
Тя нареди на слугите си да се изнесат от къщата. Искаше мястото да е празно. Изкъпа се, преоблече се и се свърза с Джаспър, като наруши едно от основните си правила и му заповяда да дойде в къщата й.
Беше недоволна от работата му и мислеше дали да не се освободи от него. Предполагаше, че ще е достатъчно лесно да представи нещата като опит за взлом. Щеше да разкъса дрехите си и да си направи няколко удобни синини. Никой нямаше да се усъмни в самотната жена, защитила дома и себе си с един от пистолетите на покойния си съпруг.
Анита си припомни усещането, когато бе натиснала спусъка и бе видяла как Дубровски пада и умира. Това страхотно облекчаваше стреса.
Но пък напоследък достатъчно се бе занимавала с полицията. А и Джаспър все още можеше да й е полезен. Засега не можеше да си позволи лукса да се освободи от него.
Той дойде, както бе инструктиран, през задния вход. Анита го пусна да влезе и тръгна бързо към библиотеката, където се настани авторитетно зад бюрото си.
— Затворете вратата — нареди му тя студено.
Джаспър й обърна гръб, а тя извади пистолета от чекмеджето си и го сложи в скута си. За всеки случай.
— Не съм доволна от работата ви, господин Джаспър — каза тя и вдигна ръка, преди той да успее да отговори. — Нито пък се интересувам от оправданията ви. Плащам ви доста добре за уменията и талантите ви. А според мен, напоследък те не се проявяват.
— Не ми предоставихте достатъчно неща, с които да се захвана.
Тя се облегна назад. Стори й се освежаващо след дългия полет да усеща яростта и желанието за насилие, които се излъчваха от Джаспър. Това беше по-хубаво от дрога. Той вярваше, че е по-силен и по- опасен. И нямаше представа, че от смъртта го дели само едно потрепване на пръста й.
— Критикувате ли ме, господин Джаспър?
— Ако мислите, че не си върша работата, уволнете ме.
— О, мислих за това — каза тя, като погали хладната стомана на деветмилиметровия пистолет в скута си. — Аз съм делова жена, а когато един служител не си върши работата задоволително, той бива изритан.
— Не ми пука.
Анита забеляза как тялото му помръдва леко. Знаеше, че той носи пистолет под сакото си. Дали не възнамеряваше да го използва срещу нея? Да я заплаши, обере или изнасили? Сигурно си мислеше, че тя е безпомощна и дори няма да отиде в полицията.
Идеята беше страхотно вълнуваща.
— Но като делова жена също така вярвам, че на служителите трябва да се предлагат определени стимули, за да подобрят работата си. И аз ще ви предложа стимул.
— Добре — кимна той и отпусна спокойно дясната си ръка. — Какъв?
— Премия от двадесет и пет хиляди долара, ако намерите и ми доведете един мъж на име Мълаки Съливан. Той е в града, вероятно в компанията на Клио Толивър. Помните ли Клио Толивър, господин Джаспър? — измърка Анита. — Тя успя да ви се измъкне няколко пъти. Ако ми доставите и двамата, ще удвоя премията ви. Не ми пука в каква форма ще са, стига да са живи. Искам това да ви е съвсем ясно. Трябва да са живи. Бившият ви партньор не разбираше тази разлика, затова се освободих от него.
— Петдесет за мъжа. Сто, ако ви доставя и двамата.
Анита наклони глава, после плъзна голям кафяв плик по бюрото.
— Тук е снимката му и две хиляди долара за разноски. Няма да ви дам повече — добави тя, — докато не получа резултати. На Западна осемнадесета улица има жилищен блок между Девето и Десето авеню. В момента го ремонтират. Но още днес ще прекратим ремонта. Когато хванете господин Съливан и госпожица Толивър, заведете ги там. Използвайте мазето. Вземете необходимите мерки да не се измъкнат, после се свържете с мен на номера, който вече ви дадох. Ясно ли е?
— Да.
— Залавяте мъжа и жената и получавате парите, които искате. А след това вече не искам да ви виждам и чувам повече.
Той взе плика.
— Реших, че това може да ви заинтересува. Подслушвателните устройства от телефоните на онази Марш са свалени.
Анита стисна устни.
— Няма значение — реши тя. — Тия вече не ме интересува.
— Старецът й доста се разприказва, когато отидох в магазина му и попитах за статуетките. Струва ми се, че и той би искал да ги пипне.
— Да, убедена съм, че е така. Но предполагам, че не ти е казал нищо полезно.
— Спомена за слуховете, че едната се намирала в Гърция. Атина. Но твърдеше, че това било само един от многото слухове.
— Атина. Е, това беше вчера.
— Опита се да измъкне някаква информация от мен. Правеше се, че иска само да си побъбри, но определено беше заинтересуван.
— Това вече не ме тревожи. Доведи ми Мълаки Съливан. Можеш да си тръгнеш оттам, откъдето дойде.
Джаспър реши, че Анита определено го смяташе за безмозъчен. Мислеше си, че въобще не е разбрал за какво става дума.
Е, той щеше да намери Съливан и жената. Но нямаше да й ги предаде за някакви си скапани сто бона. Ако те бяха връзката със статуетките, щяха да му обяснят всичко подробно. А когато той се сдобиеше с орисниците, Анита щеше да му плати скъпо.
После можеше да я очисти така, както тя се бе отървала от онзи задник Дубровски. Точно преди да скочи в самолета за Рио.
Анита остана до бюрото си и прегледа съобщенията си. За развлечение, накъса онези, свързани с полицията, на малки парченца. Все пак разследването на убийства и обири не й влизаше в работата.
Възнамеряваше да се свърже скоро със застрахователите. Очакваше, че ще й доставят чека за щетите веднага. Ако имаха нужда от напомняне, тя с лекота можеше да прехвърли огромните си годишни вноски някъде другаде.
Звънна се два пъти. Тя наруга смотаните си и прекалено добре платени слуги, преди да си спомни, че ги бе освободила за останалата част от деня.
Анита въздъхна, раздразнена от мисълта, че трябва да върши всичко сама, и отиде до вратата. Не се
