рязко движение.
— Май трябва да ми кажеш по отношение на какво ще си разумна и разбираща.
— Не ми се присмивай.
— Не ти се присмивам. Скъпа… — той се протегна към нея, но тя го плесна по ръката.
— Не ме наричай така и не ме докосвай — каза Тия и се върна в банята.
— Да не те наричам скъпа и да не те докосвам. Няма да плачеш и ще бъдеш разумна и разбираща — каза Мълаки и притисна пръсти към окото си, което потрепери нервно. — Поне ми подскажи за какво става дума.
— Почти свършихме. Знам това и ще си изпълня задачата. Това е единственото важно нещо, което съм направила в живота си, и няма да го оставя недовършено.
— Не е единственото важно нещо, което си направила.
— Не ме успокоявай, Мълаки.
— Не те успокоявам. И не възнамерявам да стоя тук и да споря, без да имам представа за какво споря. Господи, получавам едно от твоите главоболия — изстена той и разтърка лицето си. — Тия, какво има?
— Каза, че трябвало да ми обясниш по-рано. И наистина трябваше. Дори да знаех как стоят нещата, все пак щеше да е по-добре.
— Казах ти… А!
Той си припомни какво се канеше да каже сутринта, преди Клио да ги прекъсне. Намръщи се и пъхна ръце в джобовете си.
— Знаеш и това те дразни?
— Нямам ли право на чувства? — попита тя разгневено. — Нямам ли право да съм ядосана? Или трябва само да съм благодарна, че имахме тези седмици заедно. Е, благодарна съм, но и ядосана. Ще бъда дори бясна, ако искам — извика тя и се огледа наоколо. — Господи! Все трябва да има нещо, което да хвърля.
— Не мисли за това — посъветва я той. — Просто грабни първото, което ти е под ръка, и го хвърли.
Тия грабна четката си за коса и я метна. Тежката четка се удари с трясък в абажура на нощната й лампа.
— По дяволите! Лампата е от „Тифани“. Дори не мога да беснея като хората.
— Трябваше да я хвърлиш по мен — каза Мълаки и я хвана за ръцете, за да не й даде възможност да се хвърли да чисти.
— Пусни ме.
— Няма.
— Наистина съм глупава — каза Тия, а желанието й за борба се изпари. — Само се изложих и счупих прекрасен абажур. Трябваше да си взема успокоително.
— Е, забрави го, а аз предпочитам да се разправям с жена, която не е зашеметена от успокоителни. Това са истински чувства, Тия. Трябва да се справиш с тях. Независимо дали искаш моите чувства или не, трябва да се справиш с тях.
— Направих го — отвърна тя. — Правя го през цялото време. И не е честно. Не ми пука, че животът по принцип не е справедлив, защото сега става дума за моя. И не мога да те улесня, макар често да си повтарям, че трябва да го направя. Искам да отидеш да живееш при Джак. Не можеш да си тук с мен. Идва ми в повече.
— Изхвърляш ли ме? — учуди се той и прикова очи в нейните. — Искам да знам защо.
— Защото ми идва в повече, казах ти. Ще довърша започнатото и няма да проваля останалите. Но не искам да бъда тихата, непретенциозна любовница, която ще те улесни, когато всичко свърши и се върнеш в Ирландия към собствения си живот. И когато ме оставиш тук. Този път аз ще сложа края. Затова ти казвам да си тръгнеш още сега.
— Някога молил ли съм те да си тиха и непретенциозна?
— Не. Ти промени живота ми. Благодаря ти — каза тя, като се опита да се измъкне от ръцете му, но не успя. — Още ли искаш? Добре. Много мило от твоя страна да проявиш честност и да ми обясниш, че всичко е временно. Просто се срещаме, поживяваме заедно, а после всеки поема по пътя си. Имаш дом и бизнес в Ирландия. Така че, късмет.
— Ти си сложна жена, Тия. Сериозна работа.
— Не е вярно. Съвсем семпла съм.
— Глупости. Ти си вечна загадка за мен. Хайде все пак да си изясним нещата. Според теб, тази сутрин се канех да ти кажа, че е било хубаво, забавно и приятно. И вероятно да добавя, че много те харесвам, защото си тиха и непретенциозна жена — ха-ха. А после да споделя с теб увереността си, че ще ме разбереш, когато ти кажа, че след като историята приключи, отношенията ни също ще приключат.
Тия се загледа в него през сълзи. Гъстата кестенява коса, искрящите очи, хлътналите му страни. За първи път й се искаше Мълаки да е обикновен. Най-обикновен мъж, с когото да си говориш и да се любиш.
— Няма значение какво щеше да кажеш, защото аз го казвам сега.
— Има значение — възрази той. — Убеден съм, че има значение. Затова ще споделя с теб какво трябваше да ти кажа по-рано. Обичам те. Ето, това е, което исках да ти кажа тази сутрин. Какво мислиш по въпроса?
— Не знам — отвърна тя и сълзите й потекоха. — Наистина ли?
— Не, разбира се.
Той се засмя, когато Тия ококори очи, после я грабна в прегръдките си.
— Какво? И лъжец ли съм вече? Обичам те, Тия. Ако съм променил живота ти, ти също промени моя. А ако мислиш, че мога да го започна оттам, където спрях, преди да те срещна, значи си глупава.
— Никой преди не ми е казвал такова нещо.
— Че си глупава?
— Не — усмихна се тя и го докосна нежно по лицето. — Обичам те. Никой преди не ми го е казвал.
— Тогава ще трябва да се примириш с факта, че аз ще ти го повтарям, докато ти писне.
Тя поклати глава и сърцето й се изпълни с радост.
— Никой преди не ми го е казвал и аз не съм имала възможност да отговоря със същото. Но сега имам. Обичам те. Обичам те, Мълаки.
Предем нова нишка, помисли си тя, докато го целуваше. И нова шарка. А дори нишката й да бъдеше отрязана скоро, винаги щеше да си спомня за този момент е радост.
Глава 28
Приближаваше се. Знаеше го.
Прекара часове в обиколки из какви ли не магазини, най-вече антикварни, под претекста, че се занимава е бизнес. Проведе безброй безполезни разговори с местни колекционери, с които я бе запознал Стефан.
А сега, за да се възнагради, се наслаждаваше на чаша студено питие на сенчестата маса до искрящия басейн в къщата на Никос.
Макар да я запозна с много колекционери, Стефан не й помагаше толкова, колкото се бе надявала.
Анита отпи от ледения коктейл и си помисли, че Стефан все пак бе гостоприемен. Той и скучната му жена я бяха приветствали с отворени обятия. При други обстоятелства вероятно щеше да се наслаждава на времето, прекарано във великолепната бяла къща на хълма над Атина с безкрайните й градини, армията от слуги и прохладните сенчести дворове.
Беше много приятно да се изтягаш на дебелите възглавници до проблясващия басейн, пълнен от фонтан със статуята на Афродита, да разглеждаш високите дървета и пъстрите цветя под яркосиньото небе и да знаеш, че само да повдигнеш пръст и всичките ти желания ще бъдат изпълнени.
Истинското богатство и привилегии се проявяваха в това, че нямаше нужда да се занимаваш с нищо, освен с моментните си капризи.
А това беше амбицията на живота й.
Вероятно вече можеше да планира да уреди и своя живот по този начин. След като се сдобиеше и с
