Но Мълаки бе поръчал бяло вино.
Виното беше леко, а той се държеше толкова мило, че тя дори не забеляза колко често доливат чашата й.
— Толкова е интересно, че живееш в Коув — каза тя. — Още една връзка с „Лузитания“.
— И непряко с теб.
— Е, моите прапрародители били върнати тук за погребението им. Но предполагам, че отначало са били занесени в Коув. Всъщност, било е доста глупаво от страна на всички тези хора да предприемат подобно пътуване по време на война. Излишен риск.
— Никога не можем да сме сигурни кое останалите хора смятат за излишно или за риск. Или пък защо някои са оживели, а други — не. Моят прапрадядо не е бил от Ирландия.
Тя почти не обърна внимание на думите му. Когато й се усмихна, бавно и интимно, очите му изглеждаха невероятно зелени.
— Така ли? — попита тя.
— Да. Бил е роден в Англия, но прекарал по-голямата част от живота си тук, в Ню Йорк.
— Наистина ли?
— След трагедията бил лекуван от млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. А страшното преживяване го променило. Преди това бил доста див. Е, поне тази история се разказва в семейството ми. Той очевидно се интересувал от един предмет, за който чул, че е в Англия. Тъй като си експерт по гръцка митология, може и да си чувала за него. Сребърните орисници.
Тия изненадано остави вилицата си.
— Статуетките ли имаш предвид?
Пулсът му се ускори, но той кимна небрежно.
— Да.
— О, сребърните фигурки. Трите орисници. Три отделни статуетки, които са били свързани някога в основата.
— Подобни истории често са доста поукрасени, нали? — каза той, като набоде парче телешко. — Три статуетки. Значи знаеш за тях?
— Разбира се. Хенри Уайли бил собственик на едната и тя потънала заедно с „Лузитания“. Според дневника му, той отивал в Англия, за да купи втората и да издири третата. Когато бях малка, тази история ми се стори толкова интересна, че реших да науча нещо за орисниците.
Мълаки изчака за момент.
— И какво откри?
— О, за статуетките — почти нищо. Всъщност, доста хора са на мнение, че те въобще не са съществували. Доколкото знам, Хенри Уайли може да е притежавал нещо съвсем друго — отвърна тя и сви рамене. — Но научих много за митичните орисници и продължих да чета. А колкото повече четях, толкова повече започвах да се интересувам от боговете. Нямах никакъв талант за семейния бизнес, затова превърнах собствения си интерес в кариера.
— Значи трябва да благодариш на Хенри за това.
Тия се усмихна. И тя самата винаги бе мислила същото.
— Прав си. Благодарна съм му.
Мълаки вдигна чашата си и я чукна в нейната.
— Да пием за Хенри и страстта му към орисниците.
Той остави разговора да се насочи на другаде. По дяволите, Тия беше много приятна компания, когато се отпуснеше. Виното накара очите й да заискрят, а страните й да порозовеят. Мисълта й скачаше бързо от тема на тема, а и остроумието й бе завидно, когато забравеше да се притеснява за онова, което излиза от устата й.
Мълаки си позволи цял час да се наслаждава на компанията й и не се върна към разговора за орисниците, докато се качиха в таксито.
— Хенри беше ли записал в дневника си как възнамерява да се сдобие с другите статуетки? — попита небрежно той, като се заигра с краищата на косата й. — Не те ли гризе любопитство дали наистина не съществуват?
— Хм. Не помня.
Главата й се въртеше леко от виното и тя се отпусна на гърдите му. Той обви ръка около раменете й.
— Бях на тринадесет, не на дванадесет, когато прочетох историята за първи път. Онази зима боледувах от бронхит — произнесе тя. — Май винаги съм имала по някоя болест, която да ме държи в леглото. Както и да е, бях прекалено малка, за да мисля как да тръгна към Англия, за да намеря някаква статуетка.
Мълаки се намръщи. Според него, едно дванадесетгодишно момиче трябваше да си помисли точно това. Приключението и романтиката биха превърнали историята в идеалната фантазия на едно приковано в леглото дете.
— А след това бях прекалено увлечена в митологията, за да мисля за предмети на изкуството. Това е специалността на баща ми. Аз съм безнадеждна, не притежавам никакъв бизнес нюх — не разбирам нищо от цифри или хора. Ужасно разочарование съм за татко.
— Не е възможно.
— Възможно е, но е много мило от твоя страна да го отречеш. „Антики Уайли“ плати образованието, начина ми на живот, уроците ми по пиано, а аз не се отплатих с нищо. Предпочитам да пиша книги за въображаеми същества, отколкото да приема отговорностите и товара на наследството си.
— Писането на книги на митологична тема е изкуство, а и уважавана професия.
— Не и ако си на мястото на баща ми. Той ме смята за безнадежден случай, а тъй като все още не съм намерила мъж, с чиято помощ да му осигуря внук, той се страхува, че след като се пенсионира, „Уайли“ ще премине в чужди ръце.
— Една жена не е задължена да ражда само заради проклетия семеен бизнес.
Тия примигна, когато долови раздразнението в гласа му.
— „Уайли“ не е само бизнес, а традиция. О, Господи, не трябваше да пия толкова много вино. Говоря глупости.
— Не е вярно.
Той плати на шофьора и слязоха от таксито.
— Не трябва да се тревожиш толкова дали ще доставиш удоволствие на баща си, след като той не те оценява по достойнство.
— О, той не е…
Тия се зарадва на здравата ръка на Мълаки, която й помогна да слезе от таксито. Виното я караше да се чувства така, сякаш някой бе отделил крайниците й от тялото.
— Той е чудесен човек. Невероятно мил и търпелив.
Просто се гордее с „Уайли“ прекалено много. Ако имаше син или дъщеря с по-добри бизнес способности, нямаше да му е толкова трудно.
— Но нишката на живота ти е вече запредена, нали? — каза той, като я поведе към асансьора. — Ти си такава, каквато си.
— Баща ми не вярва в съдбата — отвърна Тия, като тръсна косата си и се усмихна. — Но вероятно би се заинтересувал от орисниците. Сигурно би било чудесно, ако се заема с проучвания и успея да открия една от тях. Или две. Разбира се, те не са особено ценни, ако не са в комплект.
— Може би трябва отново да прочетеш дневника на Хенри.
— Прав си. Чудя се къде ли е.
Тия се засмя весело, когато стигнаха до вратата на апартамента й.
— Прекарах великолепно. Вече бяхме два пъти заедно, и то на два различни континента. Чувствам се като истински космополит.
— Да се видим утре — предложи той, като плъзна ръка по гърба й.
— Добре — отговори Тия, а очите й запърхаха, когато Мълаки я привлече към себе си. — Къде?
— Където и да е — промърмори той и притисна устни към нейните.
За един мъж е съвсем просто да задълбочи целувката, когато жената се разтапя. Лесно му е да вземе
