— Ще отида да ти го донеса. В сейфа е.
Тия затвори очи, когато баща й тръгна, после се върна във фоайето и седна на канапето да го изчака.
Тя се надигна от мястото си, когато баща й се върна.
— Благодаря ти — каза Тия и притисна меката избеляла кожа към гърдите си. — Ще бъда много внимателна с дневника.
— Ти си много внимателна с всичко, Тия — отвърна баща й, като й отвори вратата. — И затова мисля, че ще се разочароваш.
— Къде ходи? — попита Мълаки, като я погали по ръката.
Тия отново насочи вниманието си към него.
— О, нищо интересно. Съжалявам. Не съм много добра компания тази вечер.
— Аз би трябвало да реша това.
Тази вечер Тия бе разсеяна. Едва бе докоснала храната си, макар Мълаки да бе сигурен, че беше приготвена точно според инструкциите й. Явно мислите й я унасяха нанякъде и тогава в очите й се появяваше тъга, която свиваше сърцето му.
— Кажи ми какво те притеснява, скъпа.
— Нищо.
Приятно й беше, когато я наричаше „скъпа“.
— Наистина, нищо сериозно. Само семейна…
Не, не можеше да каже „разправия“. Никой не бе повишил тон, не си бяха разменили гневни думи.
— Семейно недоразумение. Успях да разстроя майка ми и да раздразня баща ми, при това за рекордно кратко време.
— И как го постигна?
Тия зарови из чинията си. Още не му беше казала за дневника. Докато се прибере в апартамента си, вече се чувстваше прекалено изморена и потисната, за да отвори овехтелия дневник. Беше го увила грижливо и го бе пъхнала в чекмеджето на бюрото си. А и всъщност не дневникът бе причинил проблемите, а тя самата.
— Майка ми не се чувстваше добре, а аз й оказах отпор.
— Аз винаги оказвам отпор на майка ми — утеши я Мълаки. — А тя ме поглежда гневно и после се захваща със собствената си работа.
— Това не помага при майка ми. Тя се тревожи за мен.
— Имах много проблеми със здравето, когато бях малка.
— Сега изглеждаш съвсем здрава — каза Мълаки, като целуна пръстите й с надеждата да я накара да се усмихне. — Определено се чувствам… превъзходно, когато се приближа до теб.
— Женен ли си?
Шокът, изписан на лицето му, й даде нужния отговор и я накара да се разгневи на себе си, че му бе задала такъв въпрос.
— Какво? Женен? Не.
— Съжалявам, съжалявам. Такава идиотка съм. Споменах на мама, че се виждам с мъж и преди да се усетя какво става, тя твърдеше, че си женен и се стремиш само към парите ми, а пък аз се наслаждавам на неприлична и незаконна връзка, която ще ме остави с разбито сърце и без грош, вероятно дори и готова на самоубийство.
Мълаки въздъхна.
— Не съм женен и не се интересувам от парите ти. Що се отнася до връзката, мислих доста по въпроса, но ще трябва да променя плановете си за вечерта, ако фактът, че ще те вкарам в леглото, ще те остави с разбито сърце, без грош и с мисълта за самоубийство.
— Господи! — изстена Тия и затвори очи. — Защо просто не ме застреляш и не ме спасиш от самоокайване?
— А защо вместо това не пропуснем вечерята и не отидем в апартамента ти, за да се любим? — попита Мълаки и й се усмихна, когато тя отвори очи. — Обещавам ти, че когато приключим, няма да имаш желание да скочиш през прозореца.
Тия се изкашля нервно. Изпитваше огромно желание да се наведе и да го целуне.
— Ще искам писмено обещание.
— Ще ти го дам с радост.
— О, това е Тия Марш, нали? Дъщерята на Стюарт Марш.
Беше глас, който Мълаки никога нямаше да забрави. Пръстите му стиснаха конвулсивно китката на Тия, когато той вдигна очи и срещна ослепителната усмивка на Анита Гай.
Глава 7
Силните пръсти на Мълаки накараха Тия да подскочи. Тя бързо забрави за тях, притеснена от факта, че не можеше да си спомни името на жената, която й се усмихваше толкова широко, че я хвърли в паника.
— Здравейте — промълви Тия, като се мъчеше упорито да направи връзката. — Как сте?
— Чудесно, благодаря. Надали ме помните. Аз съм Анита Гай, една от конкурентките на баща ви.
— Разбира се.
Заля я вълна на облекчение, в която се прокраднаха противоречиви емоции. Мълаки отпусна леко пръстите си, но все още я държеше за китката. Очите на Анита грееха като слънца, а придружителят й изглеждаше любезно отегчен.
Тия се зачуди дали задушаващото напрежение, което изпитваше, бе в резултат на светската й непохватност или на нещо друго.
— Радвам се да ви видя. Това е Мълаки Съливан, госпожице Гай — започна Тия, като се обърна към Мълаки. — Антики… всъщност… — Тия едва сдържа стона си, когато Мълаки отново стисна ръката й. — Тя е една от най-прочутите търговки на антики в Щатите — завърши Тия притеснено.
— Ласкаете ме. Приятно ми е да се запознаем, господин Съливан.
В гласа на Анита имаше смях, но тонът й накара Тия да потрепери.
— И вие ли се занимавате с антики?
— Не.
Едносричната дума прозвуча рязко като плесница. Анита само изхъмка и леко докосна рамото на Тия.
— Масата ни е готова и няма да ви задържам. Трябва да обядваме заедно, Тия. Прочетох последната ти книга и я намирам великолепна. Бих искала да я обсъдя с теб.
— Разбира се.
— Предай много поздрави на родителите си — добави Анита, хвърли последен развеселен поглед на Мълаки и се отдалечи.
Тия издърпа ръката си от неговата и взе чашата с вода, за да успокои пламналото си лице.
— Познавате се.
— Какво?
— Недей — спря го тя, като остави чашата и сви ръце в скута си. — Сигурно и двамата ме смятате за пълна глупачка. Тя не ми е казвала и две думи някога. Жени като нея не забелязват такива като мен. Не мога да й бъда конкуренция.
Кръвта му кипеше и му пречеше да разсъждава трезво.
— Това е абсурдно!
— Престани — повтори Тия и въздъхна. — Познавате се. Ти беше изненадан и ядосан, когато тя застана до нас. И се страхуваше да не спомена орисниците.
— Сериозно заключение за толкова кратка среща.
— Хора, които обикновено стоят отзад, развиват отлични способности за наблюдение — каза Тия, без
