— Но не знаеш нищо за семейството му, нали? Е, сигурна съм, че той знае за твоето. Убедена съм, че е наясно с предците ти. Ти си богато момиче, Тия. Живееш сама, което ужасно ме тревожи, и си идеалната мишена за безскрупулни типове. Корабоплаване? Ще видим дали е така.
— Не смей! — рязко каза Тия и Алма изненадано се отпусна назад в креслото си. — Не го прави. Няма да го проучваш. Няма отново да ме унизиш по този начин.
— Да те унизя? Как можеш да кажеш такова нещо? Ако имаш предвид онзи… онзи учител по история… Е, той нямаше да се ядоса и разстрои толкова, ако нямаше какво да крие. Една майка има право да се грижи за благополучието на единственото си дете.
— Единственото ти дете е вече на тридесет години, мамо. Невъзможно ли ти се струва, че по каприз на съдбата един привлекателен, интересен и интелигентен мъж може да иска да се вижда с мен, тъй като ме намира за привлекателна и интересна? Трябва ли да има някакъв скрит мотив? Толкова ли съм загубена, че никой мъж да не иска нормални и естествени отношения с мен?
— Загубена? — шокирано повтори Алма. — Не мога да разбера откъде в главата ти идват такива квалификации.
— Да — въздъхна Тия и се обърна към прозореца. — Обзалагам се, че не можеш. Но няма нужда да се тревожиш. Той е в Ню Йорк само за няколко дни. Скоро ще се върне в Ирландия и надали някога ще се видим отново. Обещавам ти, че ако ми предложи да ми продаде мост над река Шанън или измисли друга велика възможност за инвестиция, ще я отхвърля. А междувременно, чудех се дали знаеш къде е дневникът на Хенри Уайли. Бих искала да го проуча.
— Откъде да знам? — попита Алма, като взе носна кърпичка и попи очите си. — Попитай баща си. Очевидно моите грижи и съвети са безполезни за теб. Не знам защо въобще си правиш труда да идваш тук.
— Съжалявам, че те разстроих — извини се Тия, като се приближи до майка си и отново я целуна по бузата. — Обичам те, мамо. Много те обичам! Почини си.
— Искам да се обадиш на доктор Риалто — нареди Алма, докато Тия се отдалечаваше.
— Добре, ще го направя.
Тия реши да живее рисковано и взе такси до „Уайли“. Познаваше се достатъчно добре, за да е сигурна, че ако се прибере у дома в сегашното си настроение, щеше да започне да нервничи и накрая да реши, че майка й е права. И за здравето й, и за Мълаки, и за отношението на противоположния пол към нея.
Най-лошото бе, че й се искаше да се прибере у дома. Да дръпне завесите и да се сгуши в пещерата си с хапчетата, ароматотерапията и хладен компрес върху очите.
Точно като мама, отвратено си помисли тя.
Трябваше да е заета с нещо, да се съсредоточи върху някакъв проблем, а дневникът и орисниците бяха ребус, който щеше да поддържа мозъка й ангажиран.
Тя плати на таксито, слезе и застана на тротоара пред „Уайли“. Както винаги, Тия изпита гордост и благоговение. Красивата старинна къща с оловни стъкла на прозорците и витраж на вратата стоеше тук от сто години.
Когато Тия беше малка, баща й, въпреки мрачните предсказания и предупреждения на Алма, я водеше тук със себе си веднъж седмично. В тази вълшебна съкровищница, в пещерата на Аладин. Говореше й търпеливо за епохи, стилове, дърво, керамика и стъкло, за изкуство и за събираните от хората ценни старинни предмети, които с времето добиваха още по-голяма стойност.
Тия беше учила с охота, защото много искаше да го радва, но никога не бе успяла да достави удоволствие и на двамата си родители, да балансира в постоянната битка, която водеха за нея.
Беше се страхувала да не допусне грешка и да го изложи, затова езикът й се връзваше пред клиентите, а инвентарната система я хвърляше в ужас. Накрая баща й я обяви за безнадеждна и тя не го обвиняваше за това.
И все пак, когато влезе вътре, отново изпита гордост. Всичко беше толкова красиво, а въздухът ухаеше на цветя и препарат за полиране на мебели.
За разлика от дома на родителите й, нещата тук се сменяха непрекъснато. Тия винаги се изненадваше, когато виждаше, че липсва някой познат предмет, на чието място сега стоеше нов. Промените тук й действаха вълнуващо. Тя тръгна през фоайето, като се възхити на извивките на канапето, което вероятно бе френско и датираше от деветнадесети век. Страничните масички с позлата също бяха нови, но Тия помнеше свещниците в стил рококо от последното си посещение тук, преди да потегли за Европа.
Тя влезе в първата зала и видя баща си.
Неговият вид също винаги я изпълваше с гордост и възхищение. Беше толкова хубав и елегантен. Косата му беше сребриста и гъста, а веждите му — катраненочерни. Носеше малки квадратни очила, зад които се виждаха тъмни, умни очи.
Костюмът му беше италиански, тъмносиньо райе, скроено специално за стройната му фигура.
Той се обърна и погледна към нея. След почти незабележимо колебание, й се усмихна широко. Подаде фактурата на продавача, с когото говореше, и тръгна към нея.
— Е, пътешественицата се завърна — каза той, като се наведе и я целуна леко по бузата.
Тия си припомни как навремето баща й я подхвърляше във въздуха и тя пищеше от удоволствие, как големите му, силни ръце я хващаха.
— Не искам да те прекъсвам.
— Не се притеснявай. Как мина пътуването?
— Добре. Много добре.
— Ходи ли да се видиш с майка си?
— Да — отговори тя, като се загледа мрачно в изложения старинен бюфет. — Идвам направо оттам. Съжалявам, но имахме известни разногласия. Страхувам се, че мама ми е доста ядосана.
— Имала си разногласия с майка си? — попита той учудено, като присви очи, а после свали очилата си и ги избърса със снежнобяла носна кърпа. — Мисля, че това се случи за последен път в началото на деветдесетте години. За какво беше разправията?
— Всъщност не беше разправия. Но тя вероятно ще е разстроена, когато се прибереш у дома довечера.
— Ако майка ти не е разстроена, когато се прибера у дома, ще реша, че съм сбъркал къщата.
Той я потупа разсеяно по гърба, което й показа, че мислите му вече бяха далеч от нея.
— Чудех се дали мога да поговоря с теб за минута. За трите орисници?
Вниманието му се насочи обратно към нея.
— Какво за тях?
— Онзи ден водих интересен разговор, който ми напомни за тях. И за дневника на Хенри Уайли. Той събуди интереса ми, когато бях малка, и бих искала да го прочета отново. Всъщност, смятах, че мога да включа част от легендата за тези статуетки в новата си книга.
— Този интерес май идва съвсем навреме. Анита Гай ми говори за тези статуетки преди няколко седмици.
— Да, мама ми каза. Мислиш ли, че тя знае нещо за фигурките?
— Ако е така, то аз не успях да измъкна нещо съществено от нея — отвърна той, като сложи очилата си и се усмихна широко. — А се опитах. Ако Анита открие една от статуетките, това ще предизвика страхотен интерес в нашите среди. С две ще е направо фурор. Но трябва да имаш комплекта от трите, за да направиш истински удар.
— А според дневника, третата може да е изгубена в Атлантическия океан. Но все пак съм заинтересувана. Имаш ли нещо против да взема дневника?
— Дневникът е много ценен за семейството — започна баща й. — А и има огромна историческа и парична стойност, като се има предвид възрастта му, а и авторът.
В друг случай Тия вероятно щеше да се откаже.
— Ти ми позволи да го прочета, когато бях на дванадесет години — напомни му тя.
— Надявах се, че ще проявиш интерес към семейната история и бизнес.
— А аз те разочаровах. Съжалявам. Но много бих се радвала да го видя. Мога да го прочета тук, ако предпочиташ да не го нося у дома.
Баща й направи нетърпелив жест.
