колкото си иска, когато тя въздиша и обвива ръце около него.
А когато му отвръща с нежност, топлота и мекота, му е невъзможно да не поиска повече.
Би могъл да получи много повече. Просто трябваше да отвори вратата й и да влезе вътре с нея. Тя вече мъркаше нежно, а кожата й бе настръхнала.
Но Мълаки не можа да го направи. Тия бе доста пийнала и прекалено уязвима. А още по-лошо бе, че желанието му към нея бе много по-силно, отколкото му се искаше.
Той я отпусна и внезапно осъзна, че плановете му току-що бяха понесли сериозен удар. А когато очите й, натежали и замъглени, се отвориха, Мълаки реши, че положението се е усложнило неимоверно.
— Прекарай целия ден утре с мен.
Тия имаше чувството, че се рее в облаците.
— Не трябва ли да работиш?
— Прекарай деня с мен — повтори той и макар да изпитваше угризения, я притисна към вратата и я целуна страстно. — Кажи да.
— Да. Какво?
— В единадесет. Ще бъда тук в единадесет. Влизай вътре, Тия.
— Къде да вляза?
— Вътре.
Господ да ми е на помощ, помисли си той.
— Вътре — повтори Мълаки и пъхна ключа в ключалката. — По дяволите, още веднъж! — извика той, като я дръпна към себе си и я зацелува лудо. — Заключи вратата — нареди й той и я побутна навътре, а после бързо затвори вратата, преди да е променил решението си.
Глава 6
Тия не беше сигурна дали любопитството или страстта я накараха да потърси стария дневник. Но което и от двете да беше, то бе достатъчно силно, за да я накара да се изправи срещу майка си на следващия ден.
Тя искрено я обичаше, но всяка среща с Алма Марш й действаше на нервите. Вместо да рискува да се качи в някое пълно с микроби такси, Тия измина пеша осемте пресечки до красивата старинна къща, където бе прекарала детството си. Чувстваше се толкова енергична и изпълнена с радост последните два дни в компанията на Мълаки, че дори не си помисли за алергията си от пухчетата на тополите.
Въздухът беше тежък и толкова ужасно горещ, че ленената й блуза подгизна от пот още преди да измине краткото разстояние до Парк Авеню. Но тя вървеше спокойно и си тананикаше наум.
Обичаше Ню Йорк. Защо никога преди не бе осъзнавала колко много харесва родния си град с целия му шум, задръствания и претъпкани улици? Това е животът. Човек можеше да види толкова много неща, ако си направеше труда да погледне. Млади жени, които бутаха бебешки колички. Момче, което водеше шест малки кученца, подскачащи палаво около него. Елегантните черни лимузини, които водеха изискани дами на обяд или ги връщаха у дома след дълги обиколки из магазините. А и цветята в средата на улицата бяха толкова красиви. Също и издокараните в елегантни ливреи портиери, които стояха пред парадните входове на хотелите.
Един от тях, с плувнало в пот лице, я поздрави дружелюбно, когато мина покрай него.
Как съм могла да пропусна всичко това, зачуди се Тия, когато зави по хубавата сенчеста улица на родителите си. Съвсем просто. В редките случаи, когато излизаше от къщи, вървеше с наведена надолу глава, стискаше чантата си здраво и си представяше, че всеки момент ще я нападнат или ще бъде прегазена от автобус, поднесъл към тротоара.
Но вчера се бе разхождала с Мълаки. Бяха вървели по авеню „Медисън“. Бяха седнали в малко кафене на тротоара, където пиха студени напитки и си бъбриха небрежно. Мълаки говореше с всички. С келнера, с жената до тях, гушнала миниатюрно пуделче в скута си, което едва ли бе много хигиенично.
Той си побъбри с продавачите в „Барни“, обсъди качествата на различните шалове в един от ужасните бутици, които Тия обикновено избягваше, започна разговор с един от пазачите на „Метрополитън“, също и с продавача на хотдог.
Тия дори бе яла хотдог! И то насред улицата. Направо не можеше да повярва.
В продължение на няколко часа тя бе гледала града с неговите очи. Бе видяла красотата и величието, хумора и мръсотията на Ню Йорк.
И тази вечер отново щеше да ги види. С него.
Тя почти подскачаше от радост, когато стигна до дома на родителите си. От двете страни на входа имаше саксии с цветя. Тили, икономката, ги садеше и се грижеше за тях. Тия си спомни, че веднъж бе поискала да й помогне. Беше на около десет години, но тъй като майка й живееше в непрестанен страх от мръсотията, алергиите и насекомите, тя се бе отказала от идеята си.
Може би щеше да си купи един здравец, когато се прибираше у дома. Просто за да види какво щеше да стане.
Макар да имаше ключ, Тия винаги звънеше. Ключът беше за спешни случаи и използването му означаваше да декодира алармата, а после да обясни защо го е направила.
Тили, яка, набита жена със стоманеносива коса и меки кафяви очи, отвори вратата след секунда.
— О, госпожице Тия! Каква приятна изненада. Починахте ли си от пътуването? Много се зарадвах на картичката, която ми изпратихте. Всички онези красиви места…
— Да, много места — усмихна се Тия, като влезе в прохладното, тихо фоайе и целуна Тили по бузата с нежност, каквато изпитваше към малко хора. — Радвам се, че съм си у дома.
— Една от най-хубавите страни на пътуванията е прибирането у дома, нали? Изглеждате много хубава днес — отбеляза Тили с леко изненадан глас, като се вгледа в лицето на Тия. — Мисля, че пътуването ви се е отразило добре.
— Не би твърдяла същото преди един-два дни.
Тия остави чантата си на масичката във фоайето и се погледна във викторианското огледало над нея. Наистина изглеждаше хубава. Жизнерадостна и щастлива.
— Мама тук ли е?
— Горе е. Във всекидневната. Качете се, а аз ще ви донеса да пийнете нещо студено.
— Благодаря ти, Тили.
Тия тръгна по широкото красиво стълбище. Винаги бе обичала тази къща с елегантното й достолепие, съчетание от вкусовете на родителите й — любовта на баща й към антиките и нуждата на майка й от добре подредено пространство. Без този баланс, къщата вероятно щеше да представлява нещо като склад на „Уайли“. А сега обзавеждането бе стилно и красиво. Всяко нещо си беше на мястото и това място рядко се променяше.
Имаше нещо успокояващо в тази стабилност и дългогодишна традиция. Цветовете бяха светли и студени. Според майка й, това се отразявало добре на очите. Вместо букети с цветя, навсякъде се виждаха старинни купи, пълни с искрящи цветни стъкла.
Дамски ръкавици, украсени със скъпоценни камъни, вечерни чантички, игли за шапки, ръкавели, лорнети и кутийки за енфие бяха подредени зад идеално чисти стъкла. Температурата и влажността на въздуха се поддържаха стриктно от климатичната инсталация. В дома на семейство Марш винаги бе двадесет и два градуса с десет процента влажност.
Тия спря пред вратата на майка си и почука.
— Влез, Тили.
В момента, когато Тия отвори, настроението й се развали. Тя усети слабия мирис на розмарин, което означаваше, че майка й преживява една от тежките си сутрини. Макар стъклата на прозорците да бяха специално обработени, за да не пропускат ултравиолетови лъчи, завесите бяха спуснати. Още един лош знак.
Алма Марш лежеше на една от кушетките „Рекамие“, скрила очите си под тъмна маска.
— Мисля, че започва едно от ужасните ми главоболия, Тили. Не трябваше да се мъча да отговарям на цялата тази кореспонденция наведнъж. Но какво можех да направя? Хората ти пишат и ти нямаш друг избор, освен да им отговориш. Би ли ми дала отварата от лайка? Вероятно бих могла да се предпазя от
