— Обади се в полицията, Клио — стисна я той за раменете. — Обади им се веднага. Дай им името и адреса му. Прекалено далеч сме, за да му помогнем.
— Полицията.
— Не си давай името — добави Гидиън, докато Клио, набираше 911. — Само неговото. Накарай ги да побързат.
— Свържете ме с полицията. Имам нужда от помощ — извика Клио, без да обръща внимание на спокойния глас на телефонната операторка. — Мики… Майкъл Екс, 445 Западна Петдесет и трета улица, апартамент 302. Точно до Девето авеню. Трябва да побързате. Помогнете му! Измъчват го. Нараняват го.
Гидиън затвори телефона, а Клио се разплака.
— Стегни се, Клио. Само се стегни. Отиваме там. Кой влак да вземем? Кой е най-бързият начин да стигнем там?
Нищо не можеше да бъде достатъчно бързо, не и след този писък, изпълнен с нечовешка болка. Клио почти прелетя разстоянието до спирката на метрото, но това не беше достатъчно бързо.
Заля я вълна на облекчение, когато видя двете патрулни коли пред сградата на Мики.
— Тук са — едва промълви тя. — Най-добрите в Ню Йорк.
Униформени ченгета поставяха заграждения, зад които се бе струпала малка тълпа.
— Не казвай нищо — предупреди я Гидиън шепнешком. — Остави ме да попитам.
— Трябва да дойде линейка. Мики трябва да отиде в болница. Знам, че са го наранили.
— Стой мирно, а аз ще разбера — каза Гидиън, като я прегърна през кръста. — Какво става? — обърна се той към куриер на колело, който ожесточено дъвчеше дъвка.
— Убили един тип там.
— Не — заклати глава Клио. — Не…
— Ей, знам това със сигурност. Отивах да си направя доставката, когато ченгетата излязоха оттам. Казаха ми, че трябвало да остана тук, за да ме разпитат, защото имало убийство на третия етаж. Чакат костюмарите сега. Нали знаете, като онези от филмите? Един от униформените пичове ми каза, че намерили някакъв чернокож с разцепена глава и лице на пихтия.
— Не, не, не — повтори Клио и повиши глас, без да се усети.
Гидиън я дръпна настрани.
— Продължавай напред, Клио. Налага се да изчезнем оттук.
— Не е мъртъв! Това е лъжа. Гадна, шибана лъжа. Довечера ще ходим на представлението му. Ще ни уреди билети. А после ще се напием с шампанско. Мики не е мъртъв. Ние само… Беше само преди час. Връщам се. Трябва да се върна.
Трябваше да я отведе на някое спокойно място. Гидиън я прегърна здраво. Къде, по дяволите, можеше да намери спокойно място в този град?
— Клио, чуй ме. Само ме изслушай. Не можем да останем тук. Не е безопасно.
Тя изстена тежко, а колената й се подгънаха. Гидиън я задържа, после я повлече по улицата.
— Ще влезем някъде. Трябва да поседнеш.
Той огледа улицата и магазините и забеляза някакъв бар. Реши, че нямаше нищо по-хубаво от подобна градска пещера, където да си осигурят малко усамотение.
Вкара я вътре, без да я пуска. В бара имаше само трима посетители, всичките седнали до бара. Никой дори не си направи труда да ги погледне. Гидиън настани Клио в тъмно ъглово сепаре.
— Две уискита — поръча той. — Двойни — добави Гидиън и остави парите на бара.
Занесе чашите до сепарето, където Клио се бе свила в ъгъла. Седна до нея, хвана брадичката й и наля половината уиски в гърлото й.
Тя се задави, закашля, после сложи глава на масата и се разплака като бебе.
— Аз съм виновна. Аз съм виновна.
— Трябва да ми разкажеш какво стана.
Гидиън вдигна главата й и отново поднесе чашата към устните й.
— Пийни още малко и ми разкажи какво си направила.
Очите й бяха мокри и подути от плача.
— Аз го убих. О, Господи, Мики е мъртъв!
— Знам.
Той взе недокоснатото си питие и й го подаде. Реши, че е по-добре Клио да се напие, отколкото да изпадне в истерия.
— Какво направихте двамата с Мики?
— Помолих го, а той би направил всичко за мен. Обичах го, Гидиън. Много го обичах.
Гидиън си помисли горчиво, че Клио за първи път използваше името му.
— Знам, че го обичаше. Той също много те обичаше.
— Мислех се за адски умна — изхлипа Клио, а сълзите й намокриха ръката му, когато я накара да отпие отново. — Бях планирала всичко. Щях да продам орисницата на онази кучка, да й изтръгна един милион долара, да ти дам половината, за да те направя щастлив, а после да затанцувам из улиците.
— Господи!
Той затвори очи за момент и си обеща, че ще й се кара за глупостта друг път, когато не е толкова съсипана.
— Свързала си се с нея?
— Обадих й се и уредих среща. На моя територия. На върха на шибания Емпайър Стейт Билдинг — продължи Клио с надебелял от алкохола език. — Като шибания Кинг Конг. Мики дойде с мен. В случай, че тя изгладнее. Но тя не го направи. Гласът и любезността й можеха да разтопят масло. Не каза нищо хубаво за теб и брат ти, но това е без значение. Обеща да ми даде един милион долара утре. В брой. А аз трябваше да й дам малката дама. Разумна сделка. Безопасна. Двамата с Мики се посмяхме добре. Нали разбираш, разказах му цялата история.
— Да, знам.
— Щях да разделя парите с теб, готин. Шестдесет на четиридесет — каза Клио, като избърса сълзите си и размаза спирала по бузата и ръката си. — Щеше да получиш четиристотин хиляди долара. Защо да не си доволен, а?
Гидиън не можеше да й се ядоса. Не и когато беше в такова състояние. Той отмести косата от мокрите й страни.
— Да, предполагам, че е така.
— Но тя въобще не се е готвела да ми даде парите. Изигра ме. Мики е мъртъв, защото бях прекалено тъпа и не се усетих. Никога няма да си го простя. Не и докато съм жива. Той беше толкова мил, Гидиън. Сладък и нежен, а те го убиха.
— Знам, скъпа — кимна Гидиън, като привлече главата й към себе си и започна да я гали по косата.
После се замисли за човека, който му бе направил закуска тази сутрин и бе отстъпил леглото си на един непознат, защото приятелката му го бе помолила.
Гидиън си обеща тържествено, че Анита Гай ще си плати за това. Вече не ставаше дума само за пари и принципи, а и за справедливост.
Той продължи да гали косата на Клио и допи остатъка от уискито.
Сещаше се само за едно място, където можеха да отидат.
Глава 11
Доктор Лоуенстайн си имаше свои собствени проблеми. Те включваха бивша съпруга, която го бе одрала жестоко при развода, две деца в колеж, останали с погрешното впечатление, че баща им притежава гора, където вместо листа растат пари, и помощничка, която настояваше да получи увеличение.
Шийла се бе развела с него, тъй като прекарваше повече време в работата си, отколкото с нея. А после бе изсмукала финансовите облаги от работата му като прахосмукачка.
А и въобще не бе забелязала иронията в това абсурдно положение. Според Лоуенстайн това само доказваше, че бе имал късмет да се отърве от алчната кучка, която нямаше никакво чувство за хумор.
