Но това не оправяше нещата. Както казваше синът му, който си сменяше специалностите по-често, отколкото баща му чорапите си: „Това са само пари.“
Тия Марш имаше пари. Сериозен финансов поток от лихви, дивиденти и ценни книжа. Вероятно и значителна сума от хонорари за книгите й.
А Господ му бе свидетел — жената имаше проблеми.
Сега тя седеше в креслото срещу него и му разправяше объркана история за подли ирландци, древногръцки митове, исторически събития и кражби. Когато историята приключи с частно ченге, представило се за детектив от полицията, и подслушвани телефони, докторът облегна брадичка на сключените си пръсти и се изкашля.
— Е, Тия, определено си била заета с доста неща. Кажи ми, какво, според теб, представлява съдбата в този контекст?
— Представлява?
Събирането на смелост да разкаже историята бе изразходило голяма част от енергията й. За момент Тия се вторачи в него, без да може да проговори, после каза:
— Доктор Лоуенстайн, това не е метафора. Става дума за статуетки.
— Определянето на собствената ти съдба винаги е било един от основните ти проблеми — започна той.
— Смятате, че си измислям? Мислите, че халюцинирам?
Обидата от тази мисъл възвърна енергията й. Разбира се, тя бе имала халюцинации — иначе нямаше да идва тук. Но те бяха много по-прости и обикновени.
А доктор Лоуенстайн, на когото плащаше седемстотин и петдесет долара за петдесетминутен сеанс, би трябвало да го знае.
— Не съм чак толкова луда. В Хелзинки имаше един мъж.
— Ирландец — търпеливо каза лекарят.
— Да, ирландец. Но това е без значение — би могъл да е еднокрак шотландец.
Лоуенстайн се усмихна мило.
— Прекараният в пътуване месец бе сериозна стъпка за теб, Тия. Вярвам, че ти е помогнало да се отвориш към себе си. А и към въображението си, което обикновено потискаш. Сега предизвикателството е да канализираме това въображение. Вероятно, като писателка…
— В Хелзинки наистина имаше един мъж — прекъсна го Тия, готова да заскърца със зъби. — Той дойде в Ню Йорк да ме види. Престори се, че изпитва личен интерес към мен, когато се интересуваше единствено от връзката ми с трите орисници. Тези орисници са истински. Съществуват. Документирала съм го. Прапрадядо ми е притежавал една от тях. Плавал към Англия с „Лузитания“, за да се сдобие с втората. Това е факт. Документиран факт.
— И този ирландец твърди, че неговият прапрадядо, който също бил на „Лузитания“, откраднал статуетката?
— Точно така — въздъхна Тия. — А после Анита Гай откраднала статуетката от него. От ирландеца. Не мога да докажа това. Всъщност изпитвах сериозни съмнения по въпроса, докато Джак Бърдит не дойде да се види с мен.
— Онзи, който се представил за полицай.
— Да. Виждате ли? Не е чак толкова сложно, когато проследите действията внимателно. Проблемът ми е, че не съм сигурна каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Ако телефонът ми се подслушва, би трябвало да съобщя в полицията за това. Но тогава ще започнат да ми задават неудобни въпроси. А ако след това телефонът ми вече не се подслушва, Анита Гай ще разбере, че съм знаела за микрофоните, а тогава ще изгубя предимството си да работя тайно, за да намеря останалите две орисници.
Тия си пое дълбоко дъх.
— А и бездруго не говоря много по телефона, така че вероятно би трябвало да оставя засега нещата такива, каквито са.
— Тия, мислила ли си по въпроса, че нежеланието ти да съобщиш всичко това в полицията произлиза от подсъзнателното ти знание, че няма нищо нередно с телефона ти?
— Не — отговори тя, но този спокоен въпрос пося първите семена на съмнение у нея. — Това не е параноя.
— Тия, помниш ли как ми се обади от хотела си в Лондон в началото на пътешествието си и ми каза, че се страхуваш от мъжа, който е отседнал на твоя етаж, тъй като два пъти сте се возили в асансьора заедно и ти смяташе, че те преследва?
— Да — отговори тя засрамено и сведе очи към ръцете си. — Но онова беше различно. То си беше параноя.
Само дето можеше и да е била права и да бе имала късмет да се измъкне от смахнатия английски престъпник.
— Ти постигна сериозен напредък — продължи Лоуенстайн. — Много важен. Изправи се срещу фобията за пътуване. Справи се със страха си от срещи с публиката. Прекара четири седмици в проучване на собствените си възможности и разшири зоната, в която се чувстваш в безопасност. Би трябвало да се гордееш със себе си.
За да й покаже, че и той се гордее с нея, Лоуенстайн се наведе и я потупа по ръката.
— Промените, Тия, пораждат нови предизвикателства. Както сме говорили и преди, тенденцията при теб е да си измисляш сценарии. Сложни, необичайни сценарии, според които си заобиколена от опасности и заплахи. Фатална болест, международна конспирация. И в подобни случаи се оттегляш в безопасността на апартамента си. Не съм изненадан, че когато се отзовеш отново в познатата среда и се наложи да се справяш с физическото и психично изтощение, предизвикано от дългото пътуване, имаш нужда да се обърнеш към познатата схема.
— Не правя подобно нещо — промърмори Тия под носа си. — Вече дори не виждам схемата.
— Е, ще поработим по това следващия път — каза докторът и отново я потупа по ръката. — Може би ще е най-добре да се върнем към сеансите два пъти седмично. Не мисли за това като за стъпка назад, а като за ново начало. Анджела ще ти запише час.
Тия се вгледа в любезното лице, добре подстриганата брада и леко посивелите слепоочия. Внезапно осъзна, че се чувства така, сякаш говореше с някой от родителите си.
Ако въобще имаше някаква схема в живота й, то тя бе точно това.
— Благодаря ви, докторе.
— Искам да продължиш упражненията за отпускане и фантазиране.
— Разбира се — кимна Тия, като взе чантата си и тръгна към вратата. — Значи всичко, което ви разказах, е халюцинация според вас?
— Не, Тия, разбира се, че не. Вярвам, че всичко това е съвсем реално за теб. — Комбинация от действителни случки и богатото ти въображение. Ще го проучим внимателно. А междувременно, бих искал да помислиш защо ти е по-удобно да живееш във въображението си, отколкото в истинския живот. Ще поговорим за това следващия път.
— Не живея във въображението си — тихо каза Тия и излезе от кабинета.
Лоуенстайн не бе повярвал на нито една от думите й. А най-лошото бе, че беше посял съмнения в главата й, така че и тя самата вече не беше сигурна на какво да вярва.
Но всичко това се беше случило. Не беше луда, по дяволите! Не беше откачалка, която носи алуминиево фолио на главата си, за да се предпазва от гласовете на извънземните. Беше учен, популярен автор, нормално реагиращ зрял човек. Чувстваше се по-нормална, стабилна и силна, откогато и да било преди.
Не се криеше в апартамента си. Работеше там. Имаше цел, вълнуваща цел. Щеше да докаже, че няма халюцинации. Щеше да докаже, че може да стои непоколебимо на краката си и е здрава, е, сравнително здрава, жена с богат ум и силна воля.
Тия излезе на улицата, извади мобифона си и набра.
— Кари? Тия е. Уреди ми спешен час във фризьорския ти салон. Кога? Сега. Веднага. Махам косата.
— Сигурна ли си? — попита Кари, която още дишаше тежко от препускането от Уолстрийт до „Бела дона“.
