— Ужасен език, господин Дубровски — каза Анита и стреля.
Оръжието подскочи в ръката й, изстрелът отекна и тя потръпна доволно. Дубровски се хвърли към нея и тя го простреля втори път, после трети. След като той се просна на пода, тя заобиколи внимателно кръвта, която бе образувала малка вадичка на цимента. Наклони глава като жена, която оглежда интересна витрина, и прати още един куршум в тила му.
Убиваше за първи път. Добре свършена работа. Ръката й потрепери леко, а дишането й се ускори. Освети очите му отново, за да се увери, че е мъртъв. Очите му бяха изцъклени, вторачени в небитието. Празни.
Пол изглеждаше по същия начин, след като бе дочакала последния му инфаркт, стиснала лекарството му в ръка. Анита не смяташе това за убийство. Просто търпението й и се бе изчерпало след дванадесетте години брак.
Тя отстъпи назад, взе старата метла от ъгъла и грижливо замете отпечатъците от обувки, като отстъпваше заднишком към вратата. Извади дантелена кърпичка от чантата си и избърса дръжката на метлата, преди да я хвърли настрани, после уви ръката си с нея, за да затвори вратата.
Разбитата от Дубровски ключалка се виждаше отдалеч. Явно проникване с взлом, явно убийство.
Накрая, тя избърса нерегистрираната берета на покойния си мъж и я запокити с всичка сила в храстите зад склада. Ченгетата щяха да намерят оръжието, разбира се. Тя искаше да го намерят.
Нищо не я свързваше с това място, освен факта, че навремето съпругът й бе притежавал склада. Нищо не можеше да я свърже с гадния дребосък, който си бе изкарвал хляба с чупенето на ръце и крака. Нямаше никакви документи за назначението му, нито свидетели на разговорите им. С изключение на Джаспър, усмихнато си помисли тя. А Джаспър със сигурност нямаше да се втурне към ченгетата, когато разбереше, че партньорът му е бил застрелян.
Анита бе сигурна, че Марвин Джаспър щеше да стане отличен служител. Дребните стимули водеха до лоялност и усърдна работа.
Тя тръгна към колата си. Настани се вътре и оправи косата и червилото си. Потегли към града и си помисли, че ако човек иска дадена работа да бъде свършена добре, трябваше да си я свърши сам.
Джак се събуди от църковните камбани. Ясният им звън го изкара от дълбокия сън и той усети полъха на бриза, който нахлуваше през широко отворения прозорец.
Харесваше му мирисът на море, който бризът носеше. Той полежа още известно време. Постепенно звукът на камбаните замря.
Беше пристигнал в Коув прекалено рано, за да свърши нещо по-полезно от това, да се възхищава на живописното пристанище и да се ориентира в новата обстановка.
Старото пристанище, откъдето навремето имигрантите бяха поглеждали родната си страна за последен път, сега бе превърнато в курортен град, красив като картичка. От прозорците на Джак се разкриваше чудесна гледка към улицата, площада и морето. При други обстоятелства би разгледал градчето с радост, би се запознал с местните жители и с ритъма на живот в него. Той винаги се наслаждаваше на този аспект от пътуванията си.
Но в този случай имаше само един местен човек, от когото се интересуваше. Мълаки Съливан.
Джак възнамеряваше да научи всичко, което искаше да знае, да се отбие на втората си спирка и да се върне в Ню Йорк след три дни. Анита Гай трябваше да бъде наблюдавана, а за тази цел се налагаше той да се върне в Ню Йорк.
Планираше да се свърже и с Тия Марш, след като приключеше тук. Тя може би знаеше повече, отколкото си даваше сметка. Или, отколкото показваше.
След приключването на работата, щеше да си остави време за поклонение, преди да напусне Коув. Джак погледна часовника си и реши да си поръча кафе и лека закуска, преди да се изкъпе.
Келнерът имаше луничаво лице и широка усмивка.
— Прекрасен ден, нали? — попита той, като остави таблата на масата. — Идеален за разглеждане на забележителности. Ако се нуждаете от организиране на обиколката ви, господин Бърдит, хотелът с радост ще се погрижи за вас. Утре може да вали, така че ще е разумно да се възползвате от хубавото време днес. Мога ли да направя още нещо за вас?
Джак взе сметката.
— Познавате ли Мълаки Съливан?
— А, значи искате разходка с корабче?
— Моля?
— Искате да обиколите залива и да видите мястото, където е потънала „Лузитания“. Чудесна гледка, макар събитието да е било изключително тъжно. По това време на годината има обиколки три пъти дневно. Пропуснал сте първото корабче, но второто тръгва по обяд, така че ще имате предостатъчно време за него. Искате ли да ви резервираме място?
— Благодаря — каза Джак и остави щедър бакшиш. — Самият Съливан ли отговаря за обиколките?
— Да, единият или другият Съливан — жизнерадостно отговори момчето. — В момента Гидиън го няма — това е вторият син, — така че ще ви води или Мъл или Бека. Или пък някой от екипажа на Къри, които са братовчеди на семейство Съливан. Това е семеен бизнес и носи добри пари. Ще се погрижим да ви резервираме място. Трябва да сте на пристанището в дванадесет без петнадесет.
Е, значи все пак щеше да има време да се поразходи.
Джак взе билета за обиколката от рецепцията, прибра го в джоба си и излезе навън. Тръгна по стръмната уличка към площада, където ангелът на мира се извисяваше над статуите на рибарите, които оплакваха загиналите от „Лузитания“.
Джак си помисли, че паметникът бе изключително внушителен с грубо издяланите мъжки фигури с тъжни лица. Мъже, които си изкарваха хляба от морето и бяха скърбили за непознатите, извадени от него.
Това му се стори типично ирландско.
На следващата пресечка имаше паметник на „Титаник“ и на загиналите при потъването му ирландци. Около него имаше магазини, украсени с кошници с цветя, които превръщаха тъжното в живописно. Вероятно и това бе типично ирландско.
По улиците и из магазините се разхождаха хора или бързаха нанякъде да си свършат работата. Джак видя млади майки с бебешки колички, които спираха да разменят по няколко думи или сядаха някъде да побъбрят.
Страничните улички се издигаха стръмно нагоре към хълмовете. Вратите на живописно боядисаните къщи се отваряха направо към тесните тротоари или в миниатюрни предни градинки.
На кея поправяха кораби и лодки. Брошурата му каза, че това бе същият кей, на който Бялата звезда и Кюнард бяха закотвяли величествените си кораби.
Джак тръгна към дока и видя туристическото корабче на Съливан.
Имаше около двадесет места. Яркочервен навес предпазваше пътниците от слънцето. Или пък от дъжда. Седалките също бяха червени и жизнерадостно контрастираха на бялата кърма. Името на корабчето също бе изписано с червени букви — „Девицата от Коув“.
На борда вече стоеше някаква жена. Джак я видя как проверяваше спасителните жилетки, възглавниците по седалките и отбелязваше всеки предмет в тефтера си.
Жената беше облечена в избелели джинси и яркосиня фланела, чиито ръкави бяха навити до лактите. Изглеждаше слаба и елегантна. Изпод синята й барета се подаваха гъсти къдрици. Майка му би определила цвета им като ягодово рус.
Тъмни очила и капитанска фуражка, която тя междувременно бе сложила, закриваха по-голяма част от лицето й, но онова, което се виждаше — пълни устни и волева брадичка, подхождаше отлично на хубавия й външен вид.
Тя пристъпи напред уверено и спокойно, въпреки полюляването на корабчето и продължи проверката.
Джак си помисли, че красивото момиче със сигурност не беше Мълаки Съливан, но вероятно имаше връзка с него.
— Хей! — извика Джак и зачака търпеливо, докато тя се обърне и го забележи.
