— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ще пътувам с вас — каза той, като извади билета от джоба си и й го показа. — Може ли да се кача на борда сега?
— Разбира се. Качете се, ако искате, но няма да тръгнем още двадесет минути.
Тя стисна бележника си подмишница и тръгна, за да му подаде ръка, но осъзна, че мъжът нямаше нужда от нея. Движеше се с лекота и беше в отлична форма. Тя се усмихна леко и се загледа с възхищение в силната му фигура.
Възхити се и на коженото му яке, меко и леко овехтяло. Ребека имаше слабост към хубави дрехи.
— На вас ли трябва да дам ваучера? — попита той.
— Да — отговори тя и взе документа, после отвори бележника си и провери списъка с пътниците. — Господин Бърдит, нали?
— Да. А вие сте…
Тя вдигна глава и премести бележника си в лявата ръка, за да му подаде дясната.
— Аз съм Ребека, вашият капитан и екскурзовод днес. Трябва да сложа чая, но ще го направя след малко. Настанете се удобно. Днес е чудесен ден за плаване и ще се погрижа да прекарате добре.
Обзалагам се, че е така, помисли си той. Ребека, накратко Бека, Съливан. Тя имаше твърда ръка и глас като сирена.
Ребека пъхна бележника в една скоба и тръгна към кърмата. Джак я последва и тя му се усмихна дружелюбно през рамо.
— За първи път ли сте в Коув?
— Да. Великолепно е.
— Така е съгласи се тя, като постави чайника на котлона. — Едно от бижутата на Ирландия. Или поне така обичаме да си мислим. Ще научите част от историята му по време на обиколката. Ще бъдете само дванадесет пътници, така че ще имам предостатъчно време да отговоря на всичките ви въпроси. От Америка ли сте?
— Да. От Ню Йорк.
Устата й се изкриви леко.
— Имам чувството, че всички пътуват до или идват от Ню Йорк тези дни.
— Моля?
— О, няма нищо — сви рамене тя. — Брат ми тъкмо потегли за Ню Йорк тази сутрин.
По дяволите, помисли си Джак, но запази лицето си безизразно.
— На почивка ли отиде?
— По работа. Но отново ще види всичко, нали? Отново. А аз никога не съм ходила там.
Ребека свали очилата си и ги закачи на фланелата, докато сипваше чая.
Сега вече можеше да огледа лицето й добре. Беше хубаво, много по-хубаво, отколкото бе очаквал. Очите й бяха наситено зелени и изпъкваха на бялата като мрамор кожа. А тъй като бе застанал достатъчно близо до нея, можеше да усети и аромата й — на мед и праскови.
— Ню Йорк е много вълнуващ, нали? Всички онези хора и небостъргачи. Магазини, ресторанти и театри. И аз бих искала да го видя. Извинете ме, останалите чакат на кея. Трябва да ги приема.
Джак остана на кърмата, но се обърна бавно и я проследи с поглед.
Ребека усети погледа му, докато поздравяваше пътниците. Когато настани всички, тя им се представи и им изрецитира стандартните предупреждения за безопасност. В мига, когато църковните камбани известиха дванадесет часа, тя потегли.
— Благодаря, Джими! — извика тя на докера, който бе развил въжето на корабчето и навлезе в морето.
Ребека управляваше корабчето с една ръка, а с другата държеше микрофона.
— През следващите няколко минути ще ви забавлява майка ми, Айлин, която е родена тук, в Коув, макар да ни е забранено да обсъждаме годината, когато се е случило това щастливо събитие. Родителите й също били родени тук, както и техните и тя познава района и историята му доста добре. Случайно и аз знам някои неща, така че, ако имате въпроси, когато разказът й приключи, просто викайте. Денят е хубав и ясен и пътешествието ще бъде леко и приятно. Надявам се да ви хареса.
Тя се протегна, пусна касетата с лекцията на майка си и се настани удобно, за да се наслади на морския бриз.
Майка й заговори за чудесното пристанище на Коув, което навремето било сборно място за корабите по време на наполеоновите войни, както и място, откъде имигрантите напускали страната.
Ребека насочваше корабчето сръчно, за да достави на пътниците си удоволствието да разгледат откъм морето града и стръмните му улички, водещи към катедралата.
Джак реши, че бизнесът на семейство Съливан е замислен много добре. Дъщерята знаеше как да се справя с корабчето, а майката знаеше как да изнесе лекция и да я превърне в интересна история.
Той не научи нищо, което вече да не знаеше, затова продължи да оглежда района внимателно. Дружелюбният глас от касетофона правеше пътешествието задушевно и приятно. Това беше истинска дарба.
Плаването бе спокойно, както бе обещано, а и живописната гледка не разочароваше. Айлин Съливан заговори за пети май и Джак си представи всичко съвсем образно. Ясният пролетен ден, величественият параход, който се носеше по морето, застаналите до парапета пътници, загледани също като него в ирландския бряг.
После тънката бяла следа от торпедото. Първата експлозия под мостика. Шокът. Объркването. Ужасът. И след секунди, втората експлозия.
Отломките, посипали се върху невинните жертви. Безпомощните писъци. И през следващите двадесет минути, страхът и героизмът, трагедиите и чудесата.
Някои от пътниците щракаха снимки или записваха с камери. Джак забеляза, че няколко жени едва преглътнаха сълзите си. Той се вгледа в гладката повърхност на морето.
„А след смъртта и мъката — продължи мекият глас на Айлин, — дошли животът и надеждата. Моят собствен прадядо бил на «Лузитания» и благодарение на Бог, оцелял. Бил занесен в Коув и върнат към живот от красива млада жена, която впоследствие станала негова съпруга. Не се върнал никога в Америка, нито стигнал до Англия, както бил планирал. Вместо това се установил в Коув, който тогава се наричал Куинсланд. И благодарение на онзи кошмарен ден, сега съществувам аз и мога да ви разкажа за него. Докато тъгуваме за мъртвите, ние се научаваме да се радваме на живите и да уважаваме капризите на съдбата.“
Интересно, помисли си Джак и насочи вниманието си към Ребека през останалата част от обиколката.
Тя отговаряше на въпроси, шегуваше се с пътниците, канеше децата да й помогнат с управлението на корабчето. Джак реши, че работата бе рутинна и вероятно дори монотонна за нея. Но Ребека правеше всичко да изглежда свежо и забавно.
Очевидно имаше дарба. Изглежда, семейство Съливан бяха доста надарени хора.
Той самият зададе един-два въпроса, защото искаше Ребека да му обърне внимание. А когато тя насочи корабчето обратно към пристанището, реши, че обиколката си заслужаваше парите.
Джак изчака Ребека да се сбогува с пътниците и да се снима с тях. Искаше той да е последен.
— Чудесна разходка — каза той.
— Радвам се, че ви достави удоволствие.
— Майка ви разказва много добре.
— Така е — доволно се съгласи Ребека. — Мама пише статии за брошурите и реклами. Има талант да реди думи.
— Ще излизате ли отново в морето?
— Не. Приключих за днес.
— Възнамерявах да посетя гробището. Това ми изглежда като добър завършек на обиколката. И имам нужда от екскурзовод.
Ребека повдигна вежди.
— Нямате нужда от екскурзовод за това, господин Бърдит. Има табели, които чудесно ще ви
