— Е, тогава ще е най-добре да се отървем от него. Колкото се може по-бързо.
— Не исках да кажа…
Тя преглътна тежко, когато Мълаки пъхна ръка под нея и ловко разкопча сутиена й.
— Правил си това и преди.
— Признавам си. Правил съм го — усмихна се той и я целуна по устните. — А сега ще се възползвам от теб.
Той започна да гали зърната й. Тия усети как я облива гореща вълна.
— Вероятно би трябвало да викаш за помощ — посъветва я той.
— Не мисля, че се нуждаеш от помощ.
Мълаки се разсмя и я прегърна отривисто.
— Господи! Ти си невероятна! Целуни ме. Целуни ме веднага. Имам нужда от теб.
През целия й живот никой не й бе казвал подобно нещо. Вълнение изпълни сърцето й и се изля в целувката й. Тия обви ръце около него и притисна тялото си към неговото със страст, която никой от двамата не бе очаквал.
Зашеметен, Мълаки заби пръсти в плътта й и се помъчи да запази самообладание. После се претърколи върху нея и изпълни заплахата си да впие зъби в нея.
Тия се надигна, сякаш понесена от вълна, и без да мисли задърпа ризата му.
— Искам… искам…
— Аз също.
Мълаки остана без дъх, мускулите му затрепериха. Кожата й бе топла и сладка, нежна като коприна. А ентусиазмът, с който прокарваше малките си, нервни ръце по него, направо го влудяваше.
Беше толкова деликатна. Мирисът й бе лек и женствен. Струваше му се, че може да я вдиша. Той нетърпеливо прокара устни надолу по тялото й, после обратно към малките, красиви гърди.
Обратно към горещата й, търсеща уста.
Когато притисна ръката си към най-горещото място и Тия изстена, Мълаки се почувства като бог.
Той мърмореше нещо или пък крещеше. Главата й бучеше толкова силно, че не можеше да разбере. Тялото й трепереше от толкова много и силни усещания, че не можеше да ги отдели едно от друго.
Тя ги поглъщаше жадно и искаше още.
А неговото тяло бе толкова твърдо и гладко. Нищо чудно, че ръцете й копнееха да го докоснат. А когато го докоснеха, тя чувстваше потръпването на мускул и ускорен пулс.
Нужда. Той наистина имаше нужда от нея.
После, когато пръстите му се плъзнаха по нея и вътре в нея, тя забрави за неговата нужда. Вкопчи се в завивките, сякаш искаше да се задържи за тях, докато политаше.
Устните му се върнаха върху нейните и тя се откри за него. Разцъфна като цвете. Мълаки проникна едновременно в тялото и в сърцето й.
Не спираше да повтаря името й. Струваше му се, че отеква в главата му, докато потъваше в нея, в тази влажна горещина. Тия се надигна към него и се понесоха в буен ритъм. Нуждата им се превърна в отчаяно желание. А после в невероятно удоволствие, което погълна и двама им.
Слаба и изтощена, Тия лежеше под него. Някъде в подсъзнанието си усещаше тежестта на тялото му, галопиращия ритъм на сърцето му, дори ускореното му дишане. Но усещаше много по-силно прекрасната умора на собственото си тяло и горещата кръв, която се движеше под кожата й.
Част от съзнанието й продължаваше да се крие в ъгъла и да гледа шокирано и неодобрително. Беше правила дива, бурна любов с мъж, на когото не трябваше да се доверява. И то в девет часа сутринта. В четвъртък сутрин.
Тези факти я накараха да почувства радост, от която знаеше, че би трябвало да се срамува.
— Престани да мислиш толкова много — лениво каза Мълаки. — Ще се повредиш. Пропуснах тила ти — добави той, като се завъртя и захапа леко рамото й. — Ще трябва да се реванширам за това, когато отново мога да се движа.
Тия затвори очи и си заповяда да се вслуша във вътрешния си глас.
— Девет часа сутринта е.
Той завъртя глава и погледна часовника.
— Всъщност не е. Десет и шест минути е.
— Не е възможно. Те излязоха малко преди девет. Беше толкова хубаво да прокарва ръце през гъстата му, тъмнокестенява коса.
— Погледнах часовника, за да знам кога да започна да се тревожа, ако не се върнат.
Тя се опита да се обърне, за да види часовника, но Мълаки спря движението й с целувка.
— И кога трябва да започнеш да се тревожиш?
— В десет.
— Значи закъсняваш. Скъпа, все пак минава известно време, докато правиш любов.
— Десет? Вече минава десет? — извика Тия и се раздвижи нервно. — Те може да се върнат всеки момент.
— Може — отвърна Мълаки, като се любуваше на движенията й. — Какво от това?
— Ами… ние не можем да сме тук. По този начин.
— Вратата е затворена, а доколкото си спомням, никой няма право на достъп до спалнята.
— Те ще разберат какво сме правили. А ние…
— Предполагам, че ще разберат. О, толкова е шокиращо! — засмя се той и протегна ръка, за да погали гърдите й.
— Не ме закачай.
— Не мога да се въздържа. Както не мога да се въздържа да се любя с теб отново. Харесваш ми и вън от леглото, Тия, но трябва да ти кажа, че… — той захапа ухото й и я накара да потръпне — … още повече те харесвам в него. Ще си открадна още няколко минути, за да ти покажа.
— Трябва да ставаме, и то веднага — започна Тия, но езикът му се плъзна по гърдите й. — Добре, добре. Предполагам, че още няколко минути са без значение.
Глава 17
Клио реши, че Гидиън Съливан би трябвало да дава уроци по сърдене. Би могъл да напише шибана книга по въпроса: „Как да накараш любовницата си да се чувства като пълен боклук. Само в десет лесни урока.“
Първият щеше да е поддържането на скована и отчуждена учтивост, която можеше да накара обигран рекламен агент да се оттегли, потънал в срам и разкаяние.
После идваше погледът. Безизразен, равнодушен поглед, с който би се гордяло всяко ченге.
Но онова, което я караше да се чувства най-зле, бе толкова просто, че тя се зачуди защо не го бутилират и продават под името „Брутално безразличие“.
Но тя нямаше да се пречупи. Гидиън можеше да се държи студено. Тогава тя щеше да е още по- студена. Можеше да й говори едносрично. Тя пък щеше да му отвръща със сумтене.
Ако той си въобразяваше, че спането на покрива вместо в топлото легло с нея бе наранило чувствата й, не бе познал.
Искаше й се да бе валяло. Проливно.
Возеха се в метрото, което бе идеалното място за ледено мълчание. Клио седеше спокойно, загледана разсеяно настрани, а той четеше овехтяло издание на „Одисей“.
Тя реши, че Гидиън би трябвало да се отпусне. И бездруго, човек, който четеше за удоволствие Джеймс Джойс, определено не бе неин тип.
Вероятно Гидиън си мислеше, че тя не бе отваряла книга през живота си.
Е, грешеше. Тя обичаше да чете, но не възнамеряваше да прекарва свободното си време в някаква метафорична джунгла от тъга и отчаяние.
Щеше да остави това на Гидиън, който бе толкова типичен ирландец, че сигурно и кръвта му бе зелена.
Клио се изправи, когато стигнаха до тяхната спирка. Гидиън отбеляза мястото, докъдето бе стигнал, и се
