затътри след нея. Тя беше прекалено заета с мрачните си мисли, за да забележи как той внимателно оглежда останалите пътници, които слязоха с тях, или как заслонява тялото й със своето. Гидиън я последва през лабиринта от тунели към следващия влак.
Стоеше търпеливо на перона и чакаше, а Клио нервно потропваше с крак и барабанеше с пръсти по бедрото си.
— Не мисля, че ни следят — тихо каза той.
Клио едва не подскочи от звука на гласа му. Това я раздразни толкова силно, че забрави да изсумти.
— Никой не знае, че сме у Тия, така че не могат да ни следят.
— Може да не знаят, че сме у Тия, но някой може да наблюдава сградата й. Не бих искал да ги отведа до нея. Нито пък да им позволя да се влачат след нас.
Беше прав, а това й напомни, че тя бе завела някого до Мики.
— Вероятно би трябвало да се хвърля под следващия влак. Може би това ще ти се стори достатъчно солидно изкупление.
— Това е прекалено, а и безсмислено. Поне докато не вземеш статуетката от банката.
— Да, тя е единственото, което някога си искал.
Перонът завибрира от силния грохот на идващия влак.
— Сигурно ти е удобно да мислиш така.
Клио влезе вбесена във вагона и се хвърли на една от седалките. Гидиън се настани срещу нея, отвори книгата си и зачете.
Продължи да чете упорито, макар че влакът се тресеше силно и буквите играеха пред погледа му. Напомни си, че няма смисъл да спори с Клио. Особено на обществено място. Важното беше да отидат до банката, да вземат орисницата и да се върнат в дома на Тия. Тихо и незабележимо.
А след това можеха да започнат една добра караница. Но не беше сигурен дали ще им свърши работа. Все пак, въпреки интимността си, те почти не се познаваха. Двама души с различен произход и различни разбирания. И различни цели.
Ако си беше позволил да мисли, че има нещо повече и бе позволил на чувствата си да се оплетат в действителността, това си беше негов проблем.
Основната му цел бе Лахезис, така че скоро тази част от пътуването му щеше да приключи.
Искаше му да се върне в Коув и да изразходва излишната си енергия в чистене на палуби или нещо подобно. Но Лахезис бе само една от трите статуетки и той имаше чувството, че ще мине доста време, преди да види дома си отново.
Гидиън усети, че Клио се раздвижва и видя как се надига на дългите си крака. Той стана и прибра книгата в джоба на якето си.
Клио излезе на перона и тръгна напред, сякаш бързаше много. Но пък и всички други вървяха по този начин. Гидиън се съмняваше, че някой би забелязал. Тя не обърна внимание на стареца с табела около врата, който седеше на последното стъпало. Гидиън извади няколко монети и ги пусна в кутията му.
— Надявам се, че си донесъл достатъчно за всички — каза тя рязко.
— Какво?
Клио посочи с пръст просяка и продължи напред.
— На всяка улица в града има хиляди като него. Имаш ли достатъчно дребни?
— Не. Но това не означава, че няколкото цента, които му дадох, няма да му помогнат.
— Страхотен романтик си, готин.
— А ти не си. Това е повече от ясно. Това си бяха мои пари.
— Не забравяй това, когато ти се наложи да вземеш пет кинта от Тия за такси.
Гидиън я хвана за ръката и я дръпна към себе си, макар да се бе зарекъл да не я докосва.
— Каквото взимам назаем, винаги го връщам.
— Да, връщането е твоят специалитет.
Клио си каза, че очите я смъдят от силното слънце. Беше забравила тъмните си очила.
— Искаш ли да свършим работата или предпочиташ да стоиш тук и да защитаваш честта си?
Тя се отдръпна от него и тръгна бързо, като ровеше в чантата си.
После се завъртя енергично и се протегна към дръжката на вратата на банката. Гидиън я хвана за ръката.
— Ако влезеш вътре, готова да прегризеш нечий врат, хората ще забележат.
— Това е Ню Йорк, умнико. Тук никой не забелязва нищо.
— Успокой се, Клио. Ако искаш един рунд с мен, ще го получиш. Но не сега и не тук. Овладей се.
Според Клио най-омразното нещо у него беше, че успява да се владее във всякакви ситуации.
— Добре — ледено се усмихна тя. — Спокойна съм.
— Ще те чакам тук — каза той и се отдръпна от вратата.
Гидиън вторачи поглед в движението, колите и хората. Прегледа набързо заглавията във вестниците в две очукани кутии. Реши да си купи вестник, но се сети, че бе дал всичките си дребни на просяка.
Не видя никой, който да се интересува от него. Тъкмо бе стигнал до заключението, че човек, който искаше да живее в град с толкова много шум, коли и хора, или имаше мозъчно увреждане, или щеше да го получи всеки момент, когато Клио излезе от банката.
Тя му кимна и потупа леко чантата си. Гидиън застана до нея, така че чантата и съдържанието й бяха на безопасно място между телата им.
— Ще вземем такси — каза той.
— Добре. Но първо ще се отбием на едно място. Тия ми даде назаем двеста долара. Имам нужда от малко дрехи.
— Сега не е време за пазар.
— Няма да пазарувам. Просто ще си купя някои неща. Достатъчно отчаяна съм, за да се примиря с „Гап“, а това не е малко за мен. Можем да отидем пеша до Пето Авеню.
Клио тръгна към Пето Авеню, без да му даде друга възможност, освен да я последва.
— Ще се уверим, че никой не ни следи, ще грабна няколко ризи и джинси, ще хванем такси и ще се приберем у дома. А там може би ще изгоря дрехите, които нося още от Прага.
Гидиън можеше да започне спор, но бе човек, който бързо преценяваше възможностите. Вероятно можеше да я натъпче в някое такси с борба, а после да седи върху нея, докато стигнат до дома на Тия.
Или пък можеше да й отпусне половин час да свърши онова, от което имаше нужда.
— Мразя това място — промърмори тя в мига, когато влязоха в магазина. — Толкова е… жизнерадостно — добави тя и се отправи към щандовете с черни дрехи.
Гидиън вървеше толкова плътно след нея, че Клио изпита желание да грабне нещо и да влезе в пробната само за да види дали ще я последва и там. Нямаше да се учуди много. Очевидно не изпитваше никакво доверие към нея.
Тя взе дрехите, които смяташе за абсолютно необходими. Две фланелки, фланела с дълги ръкави, джинси, пуловер и риза. Всичките черни. После видя, че цената им е двеста и дванадесет долара и петдесет и осем цента.
— Аритметиката не е най-силната ти страна, нали? — попита Гидиън, когато тя изруга под нос.
— Мога да смятам, но не обърнах внимание на цените — отговори Клио, като извади всичко, което имаше, но все още не й достигаха осем долара и двадесет и два цента. — Помогни ми.
Той й даде десет долара, после протегна ръка за рестото.
— По-малко от два долара — каза тя, като хвърли парите в ръката му и метна торбата на свободното си рамо.
— Фалирах.
— Трябва да внимаваш как харчиш онова, с което разполагаш. И не забравяй да извадиш осем долара и двадесет и два цента от онова, което ти дължа за обиците. Аз ще се бръкна за таксито.
— Страхотно си щедър, готин.
— Ако искаш да те издържа мъж, ще трябва да си потърсиш друг. Убеден съм, че няма да имаш проблеми да си намериш такъв.
Клио не му отговори. Не можеше да каже нищо заради огромната буца, заседнала в гърлото й. Тя
