Тия отвори уста и каза учтиво:
— Съжалявам. Надявам се, че скоро ще се почувстваш по-добре.
— Леле, тя е страхотна! — възкликна Клио, която излезе от кухнята в мига, когато вратата се затвори. — Имам предвид, истински шампион е. Страхотно!
Тя се доближи до Тия и я прегърна през кръста.
— Браво, че успя да се стегнеш, скъпа. Тя просто ти правеше номер.
— Можех да отида с нея. Нямаше да ми отнеме много време.
— Но вместо това успя да й се възпротивиш. Добър избор. А сега се нуждаеш от малко сладолед.
— Не, благодаря.
Тия си пое дълбоко дъх, после се обърна към останалите.
— Притеснена съм, изморена и този път наистина имам главоболие. Искам да ви се извиня за случилото се. Освен това искам да видя орисницата, да я огледам внимателно, а после да взема лекарство, да се облека и да отида да се видя с баща ми.
Мълаки вдигна ръка и й показа статуетката, която брат му му бе дал в кухнята.
Без да каже и дума, Тия я занесе в кабинета си. Седна зад бюрото, сложи си очилата на носа и я огледа с лупа. Чувстваше как останалите наблюдават над рамото й какво прави.
— Щяхме да сме по-сигурни, ако баща ми можеше да я погледне или да я даде на експерт.
— Не можем да рискуваме — каза Мълаки.
— Не. А и аз не бих искала да рискувам живота на баща ми, като го замеся в тази история. Ето ги знаците на производителя — посочи Тия, като обърна фигурката. — Според проучванията ми, са съвсем точни. Вие с Гидиън сте единствените, които са виждали Клото. Аз съм виждала само снимки и рисунки, но стилът им е еднакъв. Вижте и тук… — почука тя с молива си по вдлъбнатините вляво и вдясно от основата. — Тук фигурката се е свързвала с останалите две. Клото от едната страна и Атропа от другата.
Тия вдигна очи и зачака Мълаки да кимне. После извади линия и премери точната височина и ширина на статуетката.
— Още едно съвпадение. Хайде да проверим и теглото. Тя занесе орисницата в кухнята и я сложи на кантара.
— Точно до последния грам. Ако е фалшификат, е изработена страхотно. А като се има предвид, че е подарък от бабата на Клио, това ми се вижда почти невероятно. Според мен, държим в ръцете си Лахезис. Имаме втората орисница.
Тия положи внимателно статуетката на плота, свали си очилата и ги остави до нея.
— Отивам да се облека.
— Тия, по дяволите! — извика Мълаки и се обърна към брат си. — Дай ми една минута — втурна се той след нея.
— Трябва да взема душ — обясни му Тия и щеше да затвори вратата под носа му, ако той не беше я задържал. — Трябва да се облека и да реша какво да разкажа на баща ми и какво да премълча. Не съм опитна в игрите като теб.
— Притесняваш се, че се любихме или се притесняваш, че майка ти разбра за това?
— Притеснявам се и това е.
Тя влезе в банята и грабна шишенце с хапчета от шкафа. Взе една от бутилките с минерална вода, които държеше в шкафа, и изпи хапчето.
— Притеснена съм, че спорих с майка ми и я отпратих разгневена и обидена. И се опитвам да не си представям как припада на улицата, защото аз бях прекалено заета и незаинтересована, за да я придружа при лекаря й.
— Някога преди припадала ли е на улицата?
— Не, разбира се.
Тия извади още едно шишенце с хапчета и взе два тайленола за главоболието си.
— Просто споменава възможността за това достатъчно често, така че картината е винаги в ума ми.
Тя се засмя леко и срещна погледа му в огледалото.
— Ужасно съм объркана, Мълаки. На двадесет и девет години съм, а следващият януари ще станат дванадесет години, откакто ходя на психиатър. Посещавам редовно алерголог, интернист и лечител хомеопат. Опитах и акупунктура, но имам фобия към остри инструменти и се наложи да се откажа.
Дори мисълта за това я накара да потръпне.
— Майка ми е хипохондричка, а на баща ми не му пука — продължи тя. — Аз съм невротична, задръстена от фобии и неприспособима към обществото. Понякога си представям, че страдам от рядко заболяване или пък имам непоносимост към млякото. Засега обаче нито едно от двете не се е потвърдило.
Тия стисна здраво умивалника, раздразнена от думите си, които звучаха толкова окаяно.
— Последният път, когато бях с мъж, беше преди три години през април. Нито един от нас не беше особено доволен от резултата. Така че, какво правиш тук?
— Първо, бих искал да ти кажа, че ако бяха минали три години от последния път, когато правих секс, и аз щях да посещавам психиатър.
Той я завъртя към себе си и задържа ръце на раменете й.
— Второ, свенливостта няма нищо общо с неприспособимостта към обществото. Трето, тук съм, защото така искам. И накрая, искам да те попитам дали, когато приключим с тази работа, ще дойдеш с мен в Ирландия. Бих искал да те запозная с майка ми при по-нормални обстоятелства, отколкото тези, при които аз се запознах с твоята. Виж какво направи — добави той, когато шишенцето се изплъзна от ръката й и падна на пода. — Разпиля малките хапченца навсякъде.
Глава 18
Анита обмисли възможността да замине за Атина и да разпита всеки антиквар и колекционер в града лично. Този директен подход вероятно щеше да я задоволи, но все пак не можеше да очаква следващата орисница просто да падне в скута й.
А и нямаше желание да се впуска в подобно приключение само заради думите на малоумна патка като Тия Марш. Не, колкото и да й се искаше да действа, това нямаше да свърши работа.
Нуждаеше се от насока и следи. Нуждаеше се от служители, които да й вършат работа, за да не й се налага да ги прострелва в главите.
Тя въздъхна тежко. Беше разочарована, че убийството на бившия й служител бе отбелязано само с няколко реда в „Ню Йорк Пост“. Е, това говореше много за света. Един труп привличаше вниманието на пресата по-малко от втория брак на известен певец.
Това доказваше, че парите и славата управляват света — нещо, което тя бе знаела цял живот. Тези два елемента бяха нейна цел още когато живееше в мизерната къщичка в Куинс и все още се наричаше Анита Горински. Когато бе наблюдавала как баща й се скъсва от работа за смешна заплата, с която майка й се опитва да свърже двата края ден след ден.
Знаеше си, че мястото й не е там, между онези мърляви стени, които майка й се опитваше да разнообрази с картини от битпазар и домашно ушити пердета. Никога не се бе чувствала част от този свят с умирисани на лук стаи и плетени покривчици. Широкото, чисто лице на майка й и грубите, мазолести ръце на баща й я караха да се срамува.
Беше ги презирала заради тривиалността им. Гордостта им от нея, единствената им дъщеря, радостта, с която се жертваха, за да й осигурят по-добър живот, я отвращаваха.
Още като дете тя знаеше, че съдбата й бе отредила нещо повече. Но съдбата все пак се нуждаеше от малко помощ.
Беше взимала парите на родителите си и бе настоявала за повече. Заслужаваше ги. Беше си ги спечелила. Всеки цент бе спечелен с цената на дните, в които бе живяла в ужасния апартамент с шумно течаща тоалетна и постоянно свиреща полка.
И им се беше отплатила по свой собствен начин, като се увери, че инвестициите им в нея носеха значителни дивиденти.
