Джак тръгна по другия коридор към кабинета си. Преди да звънне, провери телефона си за бръмбари, после включи собственото си записващо устройство.
Някои хора може би го смятаха за параноик. Той предпочиташе да мисли за действията си като за стандартна оперативна процедура.
— Анита? Джак е.
— О, слава богу! От часове се опитвам да те открия.
Той повдигна вежди, учуден от трескавия тон на обичайно спокойния й глас, и се настани удобно на стола си.
— Не можеха да се свържат с мен. Какво е станало, Анита? Звучиш разстроена.
— Така е. Вероятно постъпвам тъпо, но наистина съм разстроена. Много. Трябва да поговоря с теб, Джак. Имам нужда от помощ. Готова съм да си тръгна за вкъщи веднага, ако можеш да дойдеш.
— Иска ми се да можех.
Няма да стане толкова лесно, скъпа, помисли си той.
— Не съм в Ню Йорк.
Джак се усмихна доволно на дългата пауза и на раздразнението в гласа й.
— Къде си?
— Във Филаделфия — излъга той. — Наложи се да проверя някои неща в офиса ни там. Ще се върна утре. Кажи ми какво е станало.
— Не знам на кого друг да се обадя. Просто не разбирам от тези неща. Става дума за орисниците. Спомняш ли си, че ти ги споменах по време на вечерята ни?
— Да. И какво за тях?
— Казах ти, че имам заинтересован клиент. Споменах за това и на други хора, направих някои проучвания, макар да признавам, че не очаквах да се получи нещо. Но се получи.
— Намерила си някоя от орисниците? — запита Джак, като отвори куфарчето си и извади торбичката. — Това звучи като добра новина.
— Може и да съм намерила. Имам предвид, свързаха се с мен за статуетката, но не знам какво да правя. О, дрънкам безсмислици! Съжалявам.
— Спокойно — каза Джак, като разопакова Атропа, завъртя я към себе си и двамата се усмихнаха един на друг.
— Добре — въздъхна Анита театрално. — Обади ми се една жена. Твърдеше, че имала една от статуетките и искала да я продаде. Естествено, аз бях скептично настроена, но реших да действам. Тя настоя да се срещнем извън офиса. Искаше да се видим на върха на Емпайър Стейт Билдинг.
— Стига бе!
— Да, знам. Аз всъщност бях развеселена — имах чувството, че са ми дали роля в криминале. Но тя се държа много странно, Джак. Може би има проблем с наркотиците. Настоя за безумна сума пари и ме заплаши. Каза, че ще пострадам, ако не платя.
Джак се намръщи леко и сложи Атропа на бюрото си.
— Струва ми се, че трябва да се обадиш в полицията, Анита.
— Не мога да си позволя такава реклама. А и какъв е смисълът? Това бяха само заплахи. Тя имаше снимка, май сканирана, на нещо, което наистина може да се окаже една от орисниците.
Интересно. Все по-интересно.
— Ако е била сканирана, знаеш, че компютърните образи могат лесно да се изменят. Звучи ми като обикновена измама.
— Да, но статуетката изглеждаше истинска. Изработката й… Искам да проверя тази история, но признавам, че се страхувам. А ако отида в полицията, ще изгубя връзката със статуетката.
— И как реши въпроса?
— Жената иска да се видим отново, а аз отлагам срещата. Честно казано, тя ме плаши. Преди да си уредя нова среща с нея, трябва да знам с кого си имам работа. В момента разполагам само с името й. Тоест с името, което тя ми съобщи. Клио Толивър. Ако можеш да я намериш…
— Не съм детектив, Анита. Но мога да ти дам името на добра фирма.
— Джак, не мога да доверя това на непознат. Имам нужда от приятел. Знам, че звучи смахнато, но съм убедена, че ме следят. А когато разбера коя е тя и къде е, ще знам дали да се опитвам да преговарям, или да предприема правни действия срещу нея. Нуждая се от приятел, Джак. Ужасно съм изнервена от тази история.
— Добре, ще видя какво мога да направя. Клио Толивър ли каза? Дай ми описание.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Но ще пазиш това в тайна, нали? Просто услуга за приятел.
— Естествено — отговори Джак и погледна касетофона.
След около час, Клио извика радостно:
— Това трябва да е китайската храна!
Силният глад я накара да се хвърли към вратата, но Мълаки й препречи пътя.
— Нека първо Тия погледне, за да сме сигурни.
Тия остави дневника на Уайли и тръгна към вратата. Погледна през шпионката и се ококори.
— Това е Джак Бърдит — изсъска тя. — С него има и някаква жена, но не мога да я видя добре.
— Чакай и аз да погледна — бутна я настрани Мълаки.
Той надникна и изкрещя радостно, после, за изненада на Тия, бързо отключи, отвори вратата и сграбчи червенокосата жена в здрава прегръдка.
— Ето го моето момиче!
Той я завъртя във въздуха, целуна я, после я пусна на земята.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той с променено настроение. — Какво, по дяволите, правиш с него?
— Ще ти обясня, ако ми дадеш две секунди да си поема дъх — каза тя, като се завъртя и се хвърли върху Гидиън. — Не е ли страхотно? И тримата вече сме в Ню Йорк.
— Бих искал да знам защо и ти си тук — продължи Мълаки. — Би трябвало да си у дома.
— Така ли? Значи само ти и Гид можете да се забавлявате? Майната ти. Здрасти, ти сигурно си Тия — каза Ребека, като се усмихна широко, хвана ръката на Тия и я разтърси здраво. — Аз съм Ребека. Съжалявам, но трябва да ти призная, че аз съм сестрата на тези двама кретени, които не си направиха труда да ти кажат кой стои пред теб. Апартаментът ти е прекрасен. Това ли е Клио? — Обърна се тя към брюнетката, която стоеше лениво облегната на канапето. — Радвам се да се запозная с теб. Това е Джак Бърдит, когото Тия вече познава. Носим ви страхотни новини.
Отново се позвъни.
— Това вече трябва да е китайската храна — измърмори Клио. — Да се надяваме, че са донесли допълнителни рулца.
— Бека — тихо каза Гидиън и дръпна сестра си настрани, като сниши глас, докато Тия се разправяше с доставката. — Не можеш да тръгваш така нанякъде с абсолютно непознат мъж.
— Защо не? — намеси се Клио. — Аз как го направих? Тия, ще отворя бутилка вино.
— Добре.
Тъй като й се зави свят, Тия се облегна на вратата, стиснала в ръце кутиите с китайска храна. Апартаментът й беше пълен с хора и всичките говореха едновременно. Високо. Щеше да яде храна, пълна с какви ли не опасни неща и вероятно щеше да умре млада заради това.
Майка й не й говореше. Между обезмаслените млека в хладилника й беше скрито ценно произведение на изкуството. А тя споделяше леглото си с мъж, който в момента крещеше на сестра си.
Всичко това беше изморително. Но беше… прекрасно.
— Май си била доста заета напоследък, а? — каза Джак на Тия. — Дай да ти помогна. Някой сети ли се да поръча пържоли?
— Аз се сетих — отговори Клио и се приближи до него с бутилката вино в ръка. — Мога да ти отпусна малко, ако успееш да накараш тези тримата да млъкнат.
— Мога да го направя — отвърна той, като наклони глава и се вгледа в нея. — Тя не те описа точно. Знаех си, че ще постъпи така.
