Не беше виждала родителите си и двамата си братя повече от осемнадесет години. Що се отнасяше до света, където живееше сега, а и до самата нея, тя нямаше семейство.
Съмняваше се, че някой от старата махала би познал някогашната Нита в сегашната елегантна жена.
Анита се надигна и отиде до старинното огледало с позлатена рамка, което отразяваше просторната й гостна. Навремето косата й бе дълъг кестеняв водопад, който майка й разресваше и навиваше с часове. Носът й бе голям, а предните й зъби — щръкнали. Бузите й бяха меки и закръглени.
Няколко невидими шева, добър стоматолог и отличен фризьор бяха променили вида й. Анита винаги бе знаела как да подчертае добрите си страни.
В душата си беше останала такава, каквато бе навремето. Гладна и твърдо решена да задоволи апетита си.
Беше убедена, че мъжете са винаги готови да поставят пълна чиния пред една красива жена. Стига мъжът да вярва, че жената ще се отплати със секс, менюто е безкрайно разнообразно.
Сега тя беше много богата вдовица и можеше да си плати храната сама.
Но мъжете все още бяха полезни. Колко много връзки й бе осигурил скъпият й покоен съпруг. Истината беше, че Пол бе много по-ценен мъртъв, отколкото жив. Фактът, че бе вдовица, караше мъжете да я уважават повече и да се надяват, че ще е благосклонна към тях.
Тя се върна замислено до писалището си и отвори подвързания с червена кожа бележник на мъжа си. Пол беше твърде старомоден в някои отношения и бе поддържал бележника си безукорен. В последните години, когато вече едва държеше химикалката, Анита бе записвала имената вместо него.
Добрата, грижовна съпруга.
Тя прелисти няколко страници, докато открие търсеното име. Стефан Никос. Доколкото си го спомняше, бе около шестдесетгодишен. Жизнен и богат. Маслинови гори или лозя, вероятно и двете. Не беше съвсем сигурна. Не си спомняше и дали е женен в момента. Важното бе, че имаше пари и власт и се интересуваше от антики.
Анита отключи едно чекмедже и извади собствения си бележник. В него беше записала всички, които бяха дошли на погребението на мъжа й, а също и какви цветя бяха изпратили. Господин и госпожа Стефан Никос не бяха пристигнали от Корфу или Атина — имаха къщи и на двете места, но бяха изпратили пет дузини бели рози, съболезнователна телеграма и лично писмо до опечалената млада вдовица.
Тя вдигна телефона, за да поръча на помощника си да се обади на Никос, но промени решението си. По-разумно беше да се обади лично като на близък приятел. Докато набираше номера, Анита подбираше внимателно думите си.
Не я свързаха веднага, но тя зачака търпеливо, като сдържаше темперамента си и когато Стефан вдигна, гласът й беше топъл и приятелски като неговия.
— Анита! Каква приятна изненада. Извини ме, че те накарах да чакаш.
— О, няма проблеми. Всъщност съм изненадана, че успях да се свържа със зает човек като теб толкова лесно. Надявам се, че ти и прекрасната ти жена сте добре.
— Добре сме, разбира се. А ти?
— Чудесно, благодаря. Доста съм заета. Но съм доволна от работата, тъй като ме разсейва от тъжните мисли за Пол.
— Той много ни липсва.
— Да, така е. Но за мен е приятно да прекарвам дните си в „Морнингсайд“. Той е тук, във всяко ъгълче. За мен е важно да… — Тя удебели леко гласа си — … важно е да запазя спомените за него живи и да знам, че старите му приятели го помнят също като мен. Знам, че мина много време, откакто ти се обадих за последен път и се срамувам от това.
— Няма защо. Времето просто лети, скъпа.
— Да, но кой да си каже, че никога не трябва да се отдалечаваш от приятелите си? И ето сега, Стефан, след толкова дълго време, ти се обаждам за услуга. Едва събрах сили да го направя.
— Как мога да ти помогна, Анита?
Тя хареса факта, че долови известна предпазливост в гласа му. Вероятно бе свикнал разни стари познати вечно да го молят за услуги.
— Ти беше първият човек, за когото се сетих. Защото знам кой си, а и заради приятелството ти с Пол.
— Имаш проблеми с „Морнингсайд“ ли?
— Проблеми? — Тя направи кратка притеснена пауза и дори успя да вложи лек страх в гласа си. — О, не. Не, Стефан, нищо такова. Надявам се не мислиш, че ще ти се обадя, за да искам някаква финансова… О, толкова съм притеснена.
Анита се завъртя весело на стола си.
— Става дума за един клиент и предмети на изкуството, които се опитвам да открия за него. Честно казано, сетих се за теб, тъй като предметите са гръцки.
— Разбирам. Да не би клиентът ти да се интересува от нещо от моята колекция?
— Зависи — леко се засмя тя. — Случайно да притежаваш трите орисници?
— Орисниците?
— Три малки сребърни статуетки. Могат да бъдат свързани в основата си, така че да образуват комплект.
— Да, чувал съм за тях, но само като интересна история. Статуетки, изработени на Олимп, които, ако са заедно, биха донесли на собственика си всичко — от вечен живот до несметни богатства. И дори прочутите три желания — по едно от всяка орисница.
— Легендите увеличават стойността на предмета.
— Наистина е така. Но впечатлението ми беше, че орисниците са изгубени. Ако въобще някога са съществували.
— Вярвам, че са съществували — усмихна се Анита и прокара пръст по Клото, която стоеше на писалището й. — Пол често говореше за тях. А най-важното е, че й клиентът ми вярва в съществуването им. Честно казано, Стефан, той възбуди интереса ми и направих някои проучвания. Източникът ми, който изглежда надежден, спомена, че една от статуетките е в Атина.
— Не съм чувал абсолютно нищо по въпроса.
— Проверявам всички възможни следи. Не обичам да разочаровам клиентите си. Надявах се, че ти ще можеш да направиш някои дискретни проучвания. Ако мога да се измъкна от работа през следващите няколко седмици, с удоволствие бих дошла лично в Гърция. Така ще съчетая бизнеса с удоволствието.
— Разбира се. Трябва да дойдеш и да отседнеш у нас.
— О, не бих искала да ви се натрапвам.
— Къщите за гости и тук в Атина, и във вилата ни на остров Корфу са на твое разположение. А междувременно, с удоволствие ще задам няколко дискретни въпроса.
— Не мога да ти кажа колко съм ти благодарна! Клиентът ми е доста ексцентричен и направо е полудял по тези статуетки. Ако открия поне една, това ще означава много за мен. Пол би се гордял изключително много, ако можеше да узнае, че „Морнингсайд“ е участвал в откриването на орисниците.
Доволна от себе си, Анита направи още едно обаждане, този път лично. Погледна часовника си, после прелисти календара с ангажиментите си и прецени кой ще е най-удобният момент за срещата, която възнамеряваше да си уреди.
— Охранителна компания „Бърдит“.
— Анита Гай търси Джак Бърдит.
— Съжалявам, госпожице Гай, господин Бърдит не е на разположение в момента. Мога ли да приема съобщение за него?
Не е на разположение? Тъп кретен, не знаеш ли коя съм аз? Анита изскърца със зъби.
— Трябва да говоря с господин Бърдит колкото е възможно по-скоро.
Веднага! Трябваше да вкара в действие и втория си план.
— Ще се погрижа той да получи съобщението ви, госпожице Гай. Ако ми дадете номер, на който може да ви открие…
— Той има номерата ми. Всичките.
