Анита затръшна телефона. Не бил на разположение! Трябваше да е на разположение, и то съвсем скоро. Тя не възнамеряваше да позволи на Клио Толивър и втората орисница да й се изплъзнат. А Джак Бърдит бе човекът, който можеше да й ги достави.
Той самият говореше по телефона. Всъщност Джак бе прекарал по-голямата част от полета над Атлантическия океан на телефона или пред лаптопа си. Ребека изгледа два филма. По-точно един и половина, тъй като заспа по време на втория. И сега се ядосваше, че бе пропуснала и минута от полета в сън. Никога преди не беше летяла първа класа и й се струваше, че лесно би могла да свикне с такова луксозно пътуване.
Искаше й се и тя да се обади по телефона, да се чуе с майка си и с братята си. Но не смяташе, че бюджетът й позволява подобен разход. А не би могла да помоли Джак да плати за това. Страхуваше се да не би той да си помисли, че се интересува само от парите му. Това не беше така, макар да не смяташе парите за недостатък. Приятно й беше да го наблюдава в компанията на прародителите му. Беше се държал толкова мило и нежно с тях. А толкова много хора се отнасяха със старците като деца или с малоумни. При Джак нямаше нищо такова. Според нея, естественото и приятелско държане на един мъж със семейството му говореше много за него. Разбира се, Джак беше прекалено властен за нейния вкус, но тя бе достатъчно честна да си признае, че мъжете, които падаха на колене пред нея, когато щракне с пръсти, просто я дразнеха.
Освен това Джак представляваше приятна гледка, а това също бе в негова полза. Беше и умен, и хитър. А след като му се доверяваше толкова много, й бе приятно да знае, че може да разчита и на ума му.
Ребека се размърда и се накани да го заговори, но видя, че той отново набираше някакъв номер. Тя завъртя очи и си обеща да не му натяква, че не й е казал повече от две думи за пет часа, после се заигра с дистанционното на развлекателната система.
Би й доставило удоволствие да го разглоби и проучи. Веднъж си бе купила универсално дистанционно, за цели шестдесет лири, само за да си достави простичкото удоволствие да го разглоби и да провери дали може да го накара да прави нещо по-интересно.
— Съобщение от Анита Гай — каза Джак.
— Какво? Обаждала ти се е? Какво иска?
— Не е казала. Изгаси тези убийствени светлинки в очите си, Ребека. Ще изнервиш останалите пътници.
— Ще й звъннеш ли?
— По-късно.
— Защо не го направиш сега, за да разберем…
— Първо, нека да се изпоти малко. Второ, не искам да знае, че съм в самолет, а скоро ще започнем спускането заедно с всички придружаващи го съобщения. Щом се обажда, значи иска нещо. Ще я оставим да го иска малко по-дълго.
Ню Йорк беше страхотен. Ребека не искаше да се държи като обикновен турист с увиснала челюст, а възнамеряваше да се наслади на всяка минута от престоя си тук. Имаха да вършат важна работа, но това не означаваше, че не може да се радва на вълнението от пристигането си тук.
Градът беше точно такъв, какъвто си го бе представяла. Извисените до небето небостъргачи, огромните магазини, претъпканите улици. Да ги разглеждаш за първи път, докато се возиш в лимузина, истинска лимузина, голяма като кораб, със седалки от бежова кожа и униформен шофьор с фуражка, беше великолепно приключение.
Нямаше търпение да се обади на майка си и да й разкаже за всичко това. Пръстите я сърбяха от желание да си поиграе с всички копчета в колата. Тя погледна Джак, който седеше с протегнати крака, тъмни очила на носа и спокойно скръстени на корема ръце.
Ребека се протегна към таблото, но бързо отдръпна ръка назад. Джак може би спеше и нямаше да я види, но шофьорът щеше.
— Давай, поиграй си — промърмори Джак. Ребека се изчерви и сви рамене.
— Чудех се какво правят тези неща.
Тя протегна ръка и се заигра с осветлението, после с радиото, телевизора и шибидаха.
— Няма да е прекалено трудно да сложиш всичко това в обикновена кола — заключи тя. — А със сигурност можеш да го сложиш в каравана и хората ще се чувстват адски комфортно, докато пътуват.
Тя погледна телефона и отново си помисли за семейството си.
— Трябва да се свържа с братята ми. Не ми е приятно, че не им се обадих да им съобщя, че съм тук.
— Ще отидем да ги видим лично. Скоро.
Лимузината се плъзна плавно до бордюра и Ребека видя сградата на Джак. Не беше кой знае какво. Беше очаквала, че човек с неговото богатство ще живее в лъскава и луксозна сграда с униформен портиер. Но все пак мястото й се стори представително. Не беше изненадана, нито разочарована, когато Джак използва магнитна карта и код, за да влезе в тясното фоайе. И още една карта и код, за да влезе в асансьора.
— Мислех, че живееш сам — започна тя, когато се качиха в асансьора.
— Сам съм.
— Не, имах предвид, че нямаш съседи.
— Нямам — отговори той. — Моят е единственият апартамент в сградата.
— Тя изглежда прекалено голяма, за да не се използва цялото й пространство.
— Използвам го.
Асансьорът спря. Джак отключи и отвори вратата към апартамента си.
— Е — каза Ребека, като пристъпи по излъскания под от тъмно дърво и огледа бежовите стени, картините и широките прозорци. — Наистина си използвал пространството.
По пода бяха проснати великолепни килими. Ребека не разбираше достатъчно от тези неща, за да познае стила, но хареса съчетанието на цветове и начина, по който подчертаваха дълбоките възглавници на канапетата и креслата и дори лъскавия под.
Ребека забеляза първо, че апартаментът бе изключително спретнат, а после и вкуса, с който бе обзаведен. Всичко беше стилно. Тя хареса стъклените тухли, които разделяха кухнята от всекидневната, и арките, водещи към коридорите и спалните.
— Огромно място за сам мъж.
— Не обичам да се чувствам притиснат.
Тя кимна и си помисли, че апартаментът му подхождаше идеално. Умно и необичайно място за умен и необичаен мъж.
— Можеш да си сигурен, че няма да те притискам, Джак. Има ли място, където мога да си оставя нещата и да се измия и преоблека, преди да отидем да видим братята ми?
— Две спални надолу по коридора. Моята е вдясно, онази за гости — вляво — отговори Джак, изчака един секунда и добави: — Изборът е твой.
— Така ли? — въздъхна тя предпазливо и вдигна сака си. — Ще взема стаята за гости засега. И трябва да ти кажа нещо.
— Давай.
— Искам да спя с теб, а обикновено не изпитвам подобни желания към мъж, с когото съм се запознала наскоро. Но си мисля, че ще е по-разумно да сме внимателни още известно време. Докато и двамата не се уверим, че сексът не е някакъв вид заплащане от страна на някой от нас.
— Не приемам секса като разплащателно средство.
— Това е хубаво и ще си сигурен, ако ти се предложи, че не е заплащане. Няма да се бавя.
Тя понесе сака си напред и избра стаята вляво.
Джак пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца. После се обърна решително. Беше направил две крачки след Ребека, когато телефонът в кабинета му звънна.
Той изслуша помощника си, който му съобщи, че госпожица Гай го бе търсила отново. Вероятно я бе оставил да чака прекалено дълго.
