минути и дванадесет секунди, за да се задействат напълно. Системата е доста сложна.
— Струва ми се прекалено дълго. Мисля, че има начин да съкратим времето.
— Възможно е.
— Обзалагам се, че мога да сваля цяла минута от тези четири и дванадесет, ако имах достъп до цялата система и време да си поиграя с нея.
— Да не си търсиш работа, ирландке?
— Само казвам — усмихна се тя и се завъртя на стола. — Подходящото време има значение. За всички неща.
— Да не би това да е начин да ми кажеш, че не съм уцелил подходящия момент с теб?
— Казвам ти, че обичам аз да избирам момента.
— Няма да нараниш чувствата ми, ако посъкратиш този момент. А сега отивам да взема останалите.
Глава 23
— Място за паркиране на улицата. В Източната част — поклати глава Джак, който караше буса. — Трябва да приемем това като предзнаменование.
Той вкара буса между последен модел седан и очукан джип.
Клио погледна през предното стъкло към уличната лампа.
— Май сме на доста светло, а?
— Парите на данъкоплатците не са отишли напразно.
— Твоите може би. Но аз не получавам заплата напоследък — каза Клио и се ококори, когато Джак извади пистолет изпод седалката си. — Хей, юнако, не каза нищо за въоръжен обир.
— Трябва да сме готови за всичко. Стой спокойно — отвърна той, като излезе от буса и тръгна небрежно по тротоара, завъртя се и простреля уличната лампа с лек пукот и музикален звън на стъкло.
— Въздушен пистолет — обясни той на Клио, когато се върна в буса.
— Можеш да извадиш нечие око с това.
— И майка ми винаги така казва.
Джак се протегна назад и чукна три пъти по преградата, която разделяше кабината от задната част на буса.
Секунда по-късно бусът спря и задната врата се отвори. После се затвори. В страничното огледало Клио видя как Гидиън и Мълаки излизат на тротоара. Гидиън тръгна на изток, а Мълаки — на запад.
— Потеглиха — промърмори тя.
Изчакаха три дълги минути мълчаливо в тъмнината. После радиостанцията на Джак изписука.
— За един град, който никога не спи, тук е ужасно тихо — съобщи Мълаки.
— На изток също е чисто — докладва Гидиън.
— Останете на този канал.
Джак почука отново по преградата и погледна Клио, когато чу отговора отзад.
— Готова ли си?
— Абсолютно.
Излязоха от буса. Джак преметна чантата си през рамо, доближи се до Клио и я прегърна.
— Просто влюбена двойка, излязла да се поразходи.
— Ченгетата патрулират често из лъскави квартали като тоя — отбеляза тя. — Колко години в пандиза може да ти осигури онова, което носиш в чантичката си?
— Това е чанта. Най-обикновена чанта. От три до пет — отговори Джак. — Ако съдията е прекалено суров. Но ще се отърва с условна. Имам връзки.
— Имаш страхотен задник, Джак — приятелски го потупа Клио. — А тъй като ще ми е неприятно Големия Уили и бандата му педали от „Райкърс“ да се порадват на този чудесен задник, ще трябва да внимаваме да не ни хванат.
— Благодарен съм ти за подкрепата.
— Накарах те да се стреснеш, нали?
— Млъквай — сгълча я той и включи радиостанцията.
— Пресичаме „Медисън“ при Осемдесет и осма улица.
— Всичко е наред — отвърна Мълаки.
— Тук също — обади се Гидиън.
— Базата слуша — докладва Ребека.
Клио започна тихичко да си тананика мелодията от „Мисията невъзможна“.
— Сега досадната мелодия ще ми се набие в главата — промърмори Джак, после хвана Клио за ръката.
Подминаха входа на „Морнингсайд“ и завиха зад ъгъла, после продължиха към входа за доставки.
Както бяха репетирали, Клио извади радиостанцията си, докато Джак отваряше чантата си.
— На мястото сме — тихо каза тя. — Джеймс Бонд вади играчките си.
— Аз съм на Осемдесет и девета между Пето и „Медисън“ — съобщи Мълаки. — В един от апартаментите тук има купон. Група добре почерпени излизат навън.
— Връщам се от Парк Авеню — обади се Гидиън. Видях няколко бездомници, спящи по входовете, и доста коли за това време на нощта. Няма проблеми.
— Страхотен акцент, а?
— Кой по-точно?
— Ами и на двамата — реши Клио. — Но си мислех за младия брат.
— Да. Готова ли си?
Тя кимна и огледа четирите етажа.
— Тук има една твърде удобна врата. Само исках да ти покажа.
— По-вероятно е Анита да държи орисницата в сейфа в кабинета си. Така че ще се изнерви повече, ако взломът е насочен към горните етажи. Джак насочи нещо като харпун нагоре и изстреля кука с дълго въже.
— Нагласи си ремъците — нареди той, изстреля второ въже и оправи собствените си ремъци. — На три — добави Джак. — Сигурна ли си в теглото си?
— Почвай броенето, приятел. Едно, две…
— … три — довърши Джак и натисна механизма на ремъците.
Потеглиха нагоре гладко и доста по-бързо, отколкото Клио бе очаквала.
— Господи! Какво усещане.
— Не изпускай покрива от очи.
— Ако по този начин искаш да ми кажеш да не гледам надолу, грешиш… Ох, мамка му — прошепна тя, когато погледна надолу.
Стомахът й се сви и тя стисна зъби, после се хвана за ръба и се плъзна леко, тъй като ръцете й бяха влажни от пот. Накрая успя да се прехвърли на покрива без никаква грация.
— Добре ли си?
— Да, да. Просто се шашнах за минута. Четири етажа изглеждат доста по-високи, когато си отгоре, а под теб няма под. Но съм добре — отговори Клио, после си спомни следващата стъпка и извади радиостанцията. — База. На покрива сме.
— Ясно — отговори Ребека. — Изключвам алармите в дванадесети сектор след шейсет секунди. Отбележи.
— Отбелязано — отвърна Клио и кимна, когато Джак натисна хронометъра.
Той прибра радиостанцията си в чантата и си сложи слушалките.
— Всички групи ли ме чуват? — попита той и кимна, когато получи положителен отговор. — Пое ли си дъх? — обърна се той към Клио.
— Да. Добре съм.
Той изпробва въжетата им за последен път.
— Все едно, че се търкаляш по склона — каза й той.
