заедно с Дру.
— Джей Джей Уайът — замислено рече, докато вървеше до нея. — Защитник в отбора на „Акулите“ от Сейнт Крис. Счупи много глави на игрището, но дори уменията му на булдог на полето не го спасиха от скъсване на изпитите.
— Благодаря за това така цветисто описание на част от местната история.
— Май ви е досадно. Защо не ви почерпя едно питие и вие да ми разкажете за какво става дума?
— Не искам питие, благодаря. Предпочитам да се махна час по-скоро оттук, преди тъпанчетата ми да бъдат безвъзвратно повредени от това удивително шумно и лишено от талант изпълнение на „Джейк и Даян“.
Сет реши да й пише шест плюс за това, че разпозна осакатената песен дори в ужасното й изпълнение. Едно на нула за нея. Отвори вратата и излезе.
— Цветята бяха върхът. Обрах точките на дамите.
— Радвам се да го чуя. — Тя извади ключове от семплата си кожена чанта в тъмножълт цвят.
Бе намислил да предложи да отидат някъде другаде да пийнат, но като видя линията между веждите й, се досети, че тя със сигурност ще го отреже. Затова реши да не рискува.
— Значи имате свободен апартамент за даване под наем?
— Може би. — Тя се упъти към един черен мерцедес и седна зад волана му.
Сет сложи ръка на дръжката на вратата преди нея, след което се наведе над прозореца.
— Къде?
— Над цветарницата.
— И искате да го дадете под наем?
— Празен е. Излишна загуба на пространство. Жалко. С вашата ръка на вратата не мога да потегля, макар да съм в колата си — отбеляза тихо Дру.
— Значи над магазина — повтори той и си припомни къщата. Два етажа, да. — Има по три прозореца — отпред и отзад — рече на глас. — Сигурно ще има добра светлина. Колко е голям?
— Около осемдесет квадратни метра, с малка кухничка.
— Достатъчно. Да вървим да го видя.
— Моля?
— Покажете ми го. Може да съм потенциален наемател.
Тя раздрънка доста нетърпеливо ключовете в ръката си.
— Искате да ви покажа апартамента сега?
— Щом не искате да пилеете пространство, защо да пропиляваме време? Ще ви следвам. Няма да ви отнема много време — рече с нехайна усмивка той. — Бързо вземам решения.
4
Тя също много бързо вземаше решения, помисли си Дру, когато излязоха от паркинга на кръчмата. И смяташе светкавично да се справи със Сет Куин и да го сложи на мястото му.
По нейна преценка той беше един доста самоуверен човек. И талантлив при това. Вероятно двете неща взаимно се допълваха и си помагаха. Фактът, че остротата на характера му бе скрита от блестяща полировка, бе доста интересен и заинтригуващ. Нещо, което той със сигурност знаеше много добре.
И го използваше също толкова добре.
Беше привлекателен. Висок, слаб и строен, с онази конструкция, сякаш създадена от природата за мъжете, които носеха износени тесни джинси. Главата му бе украсена с руса коса, права като карфици и никога достатъчно подредена или добре подстригана. Високи хлътнали скули и живи сини очи. Не толкова ярки като цвят, а като наситеност. Начинът, по който гледаше хората, подсказваше, че вижда нещо, което никой друг не може да види. Нещо, което ти сам не можеш да видиш у себе си.
Имаше много ласкателен, разтапящ и в известен смисъл прелъстителен поглед на сваляч, който си знае цената.
Караше те да се чудиш що за човек е този мъж. А когато започнеш да се чудиш за един мъж, значи мислиш за него.
За него жените, мислеше си Дру, със сигурност бяха като различните бои върху палитрата му. Можеше да взема с четка от която си поиска, по желание. Начинът, по който прегърна блондинката на бара едно малко представление, което тя веднага забеляза, още щом влезе, беше показателен.
А как се усмихваше на сервитьорката, глупавата Тери. Широка, топла, приятелска усмивка, с известна доза загатната интимност. Беше много мъжка, подканваща, предразполагаща и обещаваща, подсмихва се вътрешно Дру, но на нея тия не й минаваха, нито пък й действаха. Мъжете, които прескачаха от жена на жена само защото им се удаваше възможност, бяха прекалено обикновени и елементарни за нейния вкус.
Но ето че се намираше в колата си и караше към магазина, за да покаже на същия този мъж апартамента на втория етаж, вместо да се прибере у дома си. В своята спокойна и хубава къща, където се чувстваше защитена. Разумът й казваше, че трябва да го заведе да види апартамента. Нямаше смисъл да стои празен. Но този Сет дълбоко се лъжеше, ако си въобразяваше, че бе отделила време за това само защото той така иска.
Този път нямаше проблеми с паркирането. Беше почти девет часът. Ранната пролетна вечер бе доста хладна, но крайбрежната улица беше силно оживена. Виждаха се няколко лодки, акостирали на кея, които се поклащаха сънено върху вълните, и групички от хора, главно туристи, разхождащи се под лунната светлина.
О, колко обичаше крайбрежната улица на всяко морско градче! Направо щеше да запее от щастие, когато разбра, че може да купи сградата за магазин и когато пожелае да излиза навън, по всяко време на деня, за да се наслади на морето, на лодките, на глъчта и шареното разнообразие от туристи. Да почувства влажния, свеж въздух върху кожата си, да вдъхне соления мирис на водорасли, пясък и вода.
И още по-важното, да се почувства част от тях, благодарение на собствените си усилия, труд и възможности.
Може би щеше да бъде по-умно, ако бе превърнала апартамента над магазина в свое жилище. Но тя реши, и според нея решението беше правилно, че не бива да живее там, където работи. Което, помисли си Дру, докато завиваше зад сградата, за да паркира, беше просто още едно извинение, за да си намери жилище извън града и неговата блъсканица, но отново някъде близо до водата. И да си позволи мястото да бъде само и единствено нейно.
Така и не успя да почувства къщата, която имаше и в която живееше в Джорджтаун, като своя.
Тя загаси светлините и мотора и потърси чантата си. В същото време Сет излезе и й отвори вратата.
— Доста е тъмно. Внимавайте — предупреди я той, като я хвана за ръката и я насочи към външната дървена стълба, която водеше към втория етаж.
— Все още мога да виждам добре, благодаря. — Тя се освободи от ръката му и отвори чантата си, за да извади ключовете. — Това е паркингът — започна да обяснява. — Има отделен вход, както виждате. Ще бъдете съвсем самостоятелен.
— Да, аз също виждам добре. Я чуйте! — Бяха изкачили стълбите до половината, когато той сложи ръката си върху рамото й, за да я спре. — Просто спрете и чуйте — повтори и се заслуша, като погледна над къщите, наредени една до друга като щит срещу бурите и вятъра от другата страна на улицата зад тях. — Страхотно е, нали?
Тя не успя да потисне усмивката си. Разбираше отлично за какво говори. Защото наистина беше великолепна — тази невероятна тишина.
— След няколко седмици няма да бъде толкова тихо. — Сет огледа къщите, тъмнината, поляните. И тя отново си помисли, че той сигурно вижда онова, което другите не могат. — Сезонът започва от Деня на падналите във войните и бързо набира скорост. Тук се изсипват цели тълпи туристи, като скакалци са. Нощите стават по-дълги и по-топли, хората се разхождат до сутринта. Знаете ли, че може да бъде и прекрасен, този шум. Шумът на ваканцията. Направо те опиянява, когато в едната си ръка държиш сладолед във фунийка, а часовникът не чука в главата ти, за да отмерва почивката.
