усилията си и много доволна от резултатите, трудно можеше да се каже, че е специалист.
Виж, цветята познаваше добре.
Искаше да живее в малко градче, където животът не е забързан и изискванията не са високи. Освен това желаеше да бъде близо до морето. Винаги я бе теглело към морето. То по особен начин я зареждаше и стимулираше.
Харесваше Сейнт Крис, подредените улички и къщи, и дори променящите се непрекъснато цветове и настроения на залива. Допадаха й звънът на шамандурите в канала и гърленият звук на сирената, когато паднеше мъгла, тя се стелеше ниско над морето и забулваше с бялата си, солена пелена всичко наоколо. Тогава й се струваше, че вечерта е хваната в мрежа, изплетена от ситни морски капчици.
Дру бързо се приспособи, свикна и се почувства дори удобно благодарение на непринудената дружелюбност, любезност и доброжелателност на местните хора. А също и на топлотата и сърдечността, които изпратиха Итън Куин да провери дали е добре по време на силната буря миналата зима.
Не, никога повече не би живяла в голям град!
Щеше да се наложи родителите й да свикнат с дистанцията, която бе поставила помежду им. Както емоционално, така и в географски план. В края на краищата, тя беше сигурна, че това е най-доброто решение за всички.
А сега, доколкото можеше да бъде егоистична, беше дошло времето да се погрижи и за самата себе си.
След като напълни лейката и изпи кафето си, Дру излезе навън, за да полее саксиите.
Можеше да си направи малка оранжерия, да експериментира и да отглежда цветя за продажба. Но трябваше да бъде убедена, че построяването на оранжерия няма да наруши гледката, нито фантастичния силует на къщата.
Харесваха й куличките и глупавата орнаментална украса, като на шоколадова торта. Много хора вероятно щяха да сметнат къщичката за безвкусна и смешна с ажурните плетеници на верандата и тъмносиния й цвят, изникнала сред блатната трева и мъх като екзотично цвете. Но за нея къщата беше прекрасна. Домът е онова, което ти искаш да бъде, което ти направиш от него. И никой не бива да се меси, да дава съвети или да критикува това интимно съзидание.
Дру остави кафето си върху масичката и поля една жардениера, цялата отрупана с върбинка и хелиотроп.
Чу шум и се изправи. Видя самотна чапла, излъчена гордо като крал, да върви из високата трева над кафеникавата вода.
— Щастлива съм — изрече на глас. — По-щастлива, отколкото когато и да било през живота ми.
Реши да остави каталозите и се преоблече с дрехи за работа в градината.
Покопа около час откъм слънчевата страна на къщата, където бе решила да създаде впечатляваща комбинация от храсти и цветя. Червените като кръв цветове на рододендроните, които бе посадила преди седмица, когато цъфнат, щяха да бъдат в силен контраст с тъмносинята стена на къщата. Почти цял месец през зимата бе прекарала всяка вечер в планиране. Да избере и да подреди цветята, които щеше да засади. Искаше да запази мястото семпло и непретенциозно, дори в известен смисъл малко диво. Да прилича повече на полудяла градина с колумбини и делфиниуми, с шибои със сладки, омайни цветове, разбъркани и неподредени, сякаш непосадени от човешка ръка.
Докато зариваше в пръстта крехките разсади, Дру си мислеше, че това също е изкуство. Представи си как Сет би одобрил избора й на цветове и тонове и подредбата им.
Всъщност що за глупава мисъл? Той нямаше нищо общо с нея и градината й и неговото мнение нямаше никакво значение. Градината съществуваше, за да й доставя удоволствие, да й носи наслада. Но все пак беше доста приятно да си помислиш, че един художник може да оцени усилията ти като творчески.
Всъщност предишния ден той така и не й каза нищо. Влезе в магазина веднага след като тя отвори вратите, даде й уговорената сума, подписа се под договора, взе ключовете и хукна. Нямаше флиртуване, нито усмивчици. Което бе добре дошло за нея, защото тя не искаше нито да флиртува, нито да се усмихва на когото и да било точно в този момент.
Все пак мисълта, че нещо помежду им може да стане в перспектива, беше доста приятен гъдел. Значи щеше да го държи в резерв.
В неделя сутринта той сигурно имаше среща с някоя от жените, които са копнели, креели и вехнали по него, докато го е нямало. Нали така каза. Наистина изглеждаше като мъж, за когото жените копнеят. С тази дълга коса, с това стройно и силно тяло.
А ръцете му! Как можеше човек да не забележи подобни ръце — широка длан и дълги пръсти. Излъчваха някаква груба топлота, която караше жената (не, не само една жена, а всички жени, поправи се Дру) да копнее да бъде погалена.
Тя се залюля напред-назад на петите си с въздишка, защото знаеше, че това е само един вероятен сценарий. Нещо мимолетно, не повече от една преминала през главата й представа. Само защото той беше първият мъж, който бе привлякъл вниманието й от… Господи, от колко време?
Не беше ходила на среща и не бе помисляла за мъж повече от година.
Но изборът си беше само неин, напомни си Дру. И нямаше намерение да променя решението и начина си на мислене, за да излиза със Сет Куин и да яде варени раци.
Щеше да продължи напред както досега. Да създаде свой дом, да се грижи за него, да си върти бизнеса, а той, нека си гледа своя и да рисува в апартамента над нея всеки ден.
Щеше да си наложи да свикне с него, докато престане да го забелязва. Когато договорът изтечеше, те щяха да…
— По дяволите! Забравих да му дам ключа от складовото помещение!
Да, забрави. Но пък той също не я подсети.
Е, проблемът си беше негов, реши Дру и изтръгна един плевел. Той искаше да използва склада и ако не бързаше и припираше, сякаш някой го гони, тя сигурно щеше да се сети да му даде ключа.
Дру засади здравец, добави и малко ралица, боцна калдъръмчета между камъните. Сетне се изправи на крака, ругаейки под носа си.
Знаеше, че щеше да мисли за това през целия ден. То щеше да се превърне във фикс-идея, в мания, призна пред себе си Дру и се върна обратно в къщата. Щеше да се притеснява за вещите му, които на другия ден щяха да пристигнат от Рим. Май решението бе да вземе дубликата, който имаше вкъщи, да отиде до дома на Ана Куин и да го остави за него.
Нямаше да й отнеме повече от двадесет минути, а на връщане можеше да мине покрай разсадника.
Дру хвърли ръкавиците и инструментите в кошницата на верандата и отиде да се преоблече.
Сет сграбчи въжето, което Итън му хвърли, и завърза дървената лодка към кея. Децата скочиха първи. Емили, с дългото си слабо тяло на танцьорка и коса с цвят на слънчоглед, и Дек, скоклив и тънък като малко кученце. Беше на четиринадесет години.
Сет преметна ръка през врата му с хватка и огледа Емили.
— Не беше предвидено да пораснеш толкова, докато ме няма.
— Какво да правя, така се случи. — Тя му подаде бузата си за целувка. — Добре дошъл.
— Кога ще ядем! — искаше да знае Дек.
— Това момче сигурно има тения или глисти. — Обри също скочи от лодката. — Изяде половин хляб точно преди пет минути.
— Аз раста — обясни братчето й авторитетно през кикот. — Отивам да се подмажа на Ана и с малко чар да измъкна нещо за хапване.
— Господи! Той наистина си мисли, че е очарователен — рече Емили, като поклати глава. — Това вече е всемирна загадка.
Ловджийското куче, което Итън наричаше Найгел, цопна щастливо във водата, сетне се добра до кея и затича след Дек, обсипвайки всички с пръски, докато отръскваше козината си.
— Помогни ми, Ем, след като хлапето избяга. — Обри хвана единия край на хладилната чанта, която Итън остави на дока, и се обърна към Сет. — А ти върви при мама, че може да падне във водата. Няма търпение да те види.
Сет пристъпи по кея, протегна ръце и ги обви около Грейс. Ако Обри беше първият човек, когото бе
