— И аз не се чувствам като неин чичо. Повече като батко. Тя беше на две годинки, когато дойдох в Сейнт Крис. Детството ни мина заедно. Бяхме много близки, заедно падахме и ставахме, имаме много рани по коленете и лактите и много се обичаме. Всъщност Обри е първият човек, който абсолютно и безусловно съм заобичал. Тя също притежава сила и красота и аз със сигурност се радвам и възхищавам и на двете ви. Но не по начина, по който искам да го правя с вас.
— Тогава ще трябва да ви разочаровам. Дори да се интересувах от предложението ви, нямам време да позирам, пък и нямам никакво желание да бъда развличана или да бъда повод за развлечение. Вие сте много привлекателен, Сет, и ако бях повърхностна…
— Точно така. — Друга ярка усмивка освети лицето му. — Бъдете повърхностна.
— Съжалявам. — Но той продължи да й се усмихна. — Отказах се от това. Ако не бях, може би щях да ви се наслаждавам. Но след като това няма да стане, ще трябва да се задоволите само с деловите ни отношения.
— Тогава да бъдем делови. След като вие ми зададохте един въпрос, може ли и аз да ви задам един?
— Добре. Моля?
Той видя как лицето й се промени от тревога и притеснение, че може би въпросът ще бъде свързан с нещо много лично, на което няма да може да отговори. Затова побърза да разсее напрежението. Стори му се, че това момиче има душевна мъка, може би незараснала рана, и не иска да я показва, нито да говори за нея.
— Обичате ли варени раци?
Тя го гледа недоумяващо около десет секунди и Сет бе доволен да види как чертите й се отпуснаха.
— Да, обичам.
— Тогава ще ги поръчам на първата ни среща. Тя ще бъде утре сутринта, когато ще подпишем договора — добави той и тръгна да отвори вратата.
— Сутринта ме устройва.
Сет я наблюдаваше, докато тя се наведе да заключи вратата. Имаше дълга и елегантна шия. Контрастът между изящната й линия и строгата прическа на тъмната коса беше рязък и драматичен. Без да се замисли, Сет прокара пръст по извивката, подтикнат от желанието да почувства кожата й.
Дру замръзна. За един миг и двамата застинаха. Като скулптура. Една жена с ярък костюм, леко наведена към затворената врата и един мъж с небрежни дрехи и пръст върху извивката на шията й.
Дру бързо се изправи и ръката му падна.
— Извинете ме, това ми е доста досаден навик.
— Много ли такива навици имате?
— Да, страхувам се, че са много. Но не беше нищо лично, уверявам ви. Просто имате наистина красива линия на шията. — Той пъхна ръце в джобовете си, за да покаже, че наистина няма нищо лично. Поне все още нямаше. — Аз съм специалист по линиите и извивките. Хубави или лоши.
Тя мина покрай него и заслиза по стълбите.
— Хей! — Забърза и Сет след нея. — Аз имам по-хубави извивки от тази.
— Убедена съм.
— Ще се опитам да ви ги покажа. А междувременно — той отвори вратата на колата й, — има ли тук някакво помещение за склад?
— Да, общата стая. — Тя посочи към вратата под стълбите. — Там се помещават пещта и бойлерът за нагряване на вода, такива работи. Но има и малко място за багаж.
— Ако имам нужда, може ли да я използвам, за да държа там някои от вещите си, докато правя ремонт на апартамента? Чакам някои неща да пристигнат от Рим. Може би ще са тук в понеделник.
— Няма проблем. Ключовете са в магазина. Напомнете ми утре да ви ги дам.
— Приемам. — Той затвори вратата след нея, а после почука по стъклото на прозореца. — Знаете ли — започна, когато тя свали стъклото. — Искам да ви кажа, че ми харесва да прекарвам времето си с умна, уверена и независима жена, която знае какво иска и може да го постигне. Отива и си го взема като вас например, когато сте решили да купите това място. Много е секси. — Изчака един удар на сърцето. — Такава беше и онази извивка.
Докато вдигаше прозореца, тя не свали поглед от очите му. И не си позволи да се разсмее, докато не потегли и не се отдалечи достатъчно от него, за да не може да я чуе.
Най-хубавото нещо в неделя според Дру беше да се събуди бавно, сетне да остане в това полусънно състояние, докато слънцето се промъква между дърветата, влиза през прозорците и танцува върху затворените м клепачи.
Неделите са за това — да не се прави нищо, а това може да бъде отказ от безброй неща. Просто знаеш, че не е необходимо да ги правиш.
Тя си свари кафе и препече хляб в собствената си кухня, сетне занесе закуската в малката трапезария, където я изяде, докато разгръщаше един нов каталог за цветя.
После покопа малко в градината около цветята, които бе засадила със собствените си ръце (какво удоволствие, Господи, благодаря ти!), докато слушаше музика.
Нямаше повече задължителни благотворителни обеди, нито срещи в общината, безкрайни и скучни семейни вечери или тенис-турнири в клуба, които запълваха целите й недели.
Сега беше свободна да прави каквото си иска.
Нямаше повече съпружески спорове, изпълнени със съскаща злоба и плюене на отрова, между родителите й, които трябваше да сдобрява и успокоява, нямаше наранени чувства или погледи, преливащи от болка, понеже всеки от тях си мислеше, че тя е взела страната на другия, и се чувстваше обиден и ощетен.
Сега разполагаше със своята неделя и можеше да се размотава и да прави каквото си иска, за да й се наслаждава.
През всички месеци, откакто живееше тук, Дру не приемаше това като нещо вечно и гарантирано. Не беше загубила прилива на удоволствие, който я обземаше, когато застанеше и погледнеше през прозореца.
Направи го и сега. Отвори прозореца в хладното утро. От мястото, където стоеше, можеше да види извивката на реката. Нямаше други къщи, които да пречат на гледката или да й напомнят за света, от който бе избягала и за който не искаше да се сеща. Уединението беше пълно и съвършено.
Листата на храста, който бе засадила в сянката на дъбовете, шаренееха, пъпките му бяха с цвят на череша. А долчинката бе осеяна с лилии, камбанките им вече танцуваха с вятъра. Беше поразчистила малко блатната трева и тръстиката, за да направи място за златния ирис, който обичаше пръстта да бъде постоянно влажна.
Можеше да чуе птиците, бриза, случайното цопване на жаба във водата или подскачането на риба.
Дру се разходи из къщата, стигна до предната врата, застана на верандата и се загледа. Носеше боксерките и тениската, с които спеше, но нямаше кой да я следи и да коментира, че внучката на сенатора е полугола. Нямаше репортери или фотографи да надничат иззад ъглите и да търсят храна за страниците, посветени на живота във висшето общество.
Тук царяха само прекрасна тишина и спокойствие.
Тя взе лейката и я внесе в къщата, за да я напълни, докато отпиваше от кафето си.
Сет Куин беше прав за едно нещо, помисли си Дру. Наистина беше жена, която знае какво иска и как да го постигне. Беше й необходимо известно време, за да осъзнае какво е то, но след като това стана, тя направи онова, което трябваше.
Искаше да се занимава с бизнес, който да бъде творчески, и искаше да бъде щастлива. Беше твърдо решила да успее, но сама, за своя сметка и без помощта на влиятелното си семейство.
Привличаше я мисълта да направи малка оранжерия и да развъжда цветя или да се занимава с градинарство.
Но не бе напълно уверена, че притежава нужните умения в тези области. Знанията й по градинарство бяха ограничени до малката градина в Джорджтаун, където садеше цветя. Но въпреки че беше много горда с
