Той се обърна и впери сините си очи в нея. Дру можеше да се закълне, че почувства трепет от този поглед, което бе елементарна и смешна физическа реакция.
— Вие обичате ли сладолед във фунийка? — попита я.
— Ако не обичам, значи в мен има нещо сбъркано — отвърна тя и тръгна забързано нагоре.
— Ами! Аз смятам, че няма нищо сбъркано — промърмори Сет и изчака с ръце в джобовете, докато тя отключи вратата.
Дру запали лампата, след което колебливо затвори вратата след него, когато той пристъпи вътре.
Но веднага осъзна, че няма от какво да се притеснява, макар че двамата останаха сами. Той повече не й обръщаше никакво внимание, сякаш се бе стопила във въздуха и не съществуваше.
Прекоси стаята и отиде първо до предните прозорци, като застана, загледан през тях. Позата му бе едновременно небрежна и напрегната. И това бе много секси.
Носеше износените си джинси с много повече стил, отколкото някои хора носят костюм от „Армани“ за пет хиляди долара.
Върху обувките му имаше петна от боя.
Тя премигна и се върна в настоящето, когато той каза нещо.
— Извинете?
— Какво? — Той също бе изненадан. — О, нищо, само пресмятах на глас разни неща — светлината, слънцето, ъглите. Такива работи. — Отново прекоси стаята и се върна при задните прозорци. Застана пред тях както пред предните. И отново си мърмореше нещо.
Значи си говори сам, отбеляза Дру. Е, не бе нещо кой знае колко странно. Тя водеше цели разговори със себе си наум. А понякога и на глас, когато наоколо нямаше никой.
— Кухнята — започна Дру.
— Тя няма значение. — Като се начумери, той огледа тавана. Погледът му бе напрегнат и съсредоточен, забеляза Дру, като го наблюдаваше.
След няколко секунди, докато го гледаше как стои притихнал и мълчалив и зяпа тавана, й стана смешно.
— Има ли някакъв проблем с тавана? Увериха ме, че покривът е здрав и не тече. А аз със сигурност знам, че не капе. Преживях няколко големи бури под него.
— Имате ли нещо против да направя прозорци на покрива? За моя сметка.
— Не знам. Предполагам, че…
— Ще стане.
Той отново се разходи из стаята, като вече разполагаше в ума си платната, боите, статива, работната маса, полиците за бурканчета и материали. Трябваше да сложи един диван или поне легло, помисли си Сет. По-добре легло, в случай че работеше до късно и не му се връщаше през нощта до къщата на Кам и Ана.
— Има достатъчно място. Добро е. И с прозорците на покрива ще стане супер. Вземам го.
Тя си каза, че всъщност не бе дала съгласието си за прозорци на тавана. Но пък нямаше никаква причина да му откаже.
— Наистина беше бързо решение, както обещахте. Не искате ли да видите кухнята и банята?
— Предполагам, че си имат всичко, което една кухня и баня трябва да имат.
— Да. Няма вана, а душ.
— Нямам намерение да вземам вана с мехурчета и да се излежавам с часове в нея. — Той отново се върна към предните прозорци. — Чудесна гледка.
— Така е, много е впечатляваща. Не ми е работа да ви питам, но предполагам, че има поне няколко места, където можете да отседнете, докато сте тук. Защо ви е необходим и този апартамент?
— Аз нямам намерение да живея тук. Ще работя. Трябва ми ателие. — Той се обърна. — Отседнал съм при Кам и Ана, живея в моята детска стая и тя напълно ме устройва. Може би по-нататък ще си взема нещо само за мен, но това няма да стане, докато не намеря точно онова, което искам. Защото не съм дошъл само временно в Сейнт Крис. Върнах се тук завинаги.
— Разбирам. Значи ателие. Това обяснява прозорците на тавана.
— Ще бъда по-добър квартирант от Тери. Уверявам ви — рече той, като почувства колебанието й. — Няма да има шумни купони, нито крещящи запалянковци, наливащи се с бира, докато гледат мача по телевизията. Все неща, с които тя е доста известна. И освен това съм по-надежден.
— В смисъл?
— В смисъл, че няма да идвам всеки път да ви се оплаквам, когато кранчето протече, защото ще си го поправя сам.
— Охо, това наистина е десет точки във ваш плюс.
— Колко ми трябва? Само достатъчно просторно място за ателие. Искам да започна да работя. Какво ще кажете за шестмесечен договор?
— Имах намерение да бъде поне за една година.
— Но шест месеца ще ни дадат възможност да се разделим безболезнено, ако нещата не потръгнат и възникнат конфликти.
Дру сви устни, докато обмисляше предложението, което също й прозвуча двусмислено.
— Добре, съгласна съм.
— Колко пари искате?
Тя му каза месечния наем.
— Искам освен това първия и последния наем в аванс, когато подпишем договора. И още един наем като депозит.
— Добре. Много сте предпазлива.
Сега тя се усмихна.
— Тери ме ядоса. Вие ще трябва да платите заради нея.
— Няма да ми е за пръв път да плащам заради нея. Ще ви дам парите утре. В неделя съм зает със семейството, но ще поръчам прозорците. Иска ми се да започна да пренасям вещите си веднага.
— Добре. — Кой знае защо мисълта, че той щеше да рисува над нейния магазин, й бе особено приятна, а също и че сградата щеше да бъде пълна.
— Е, поздравявам ви — рече Дру и му подаде ръка. — Вече имате ателие.
— Благодаря. — Той стисна ръката й и я задържа. Помисли си отново, че няма пръстен. Но пък имаше дълги, елегантни пръсти и на ноктите й нямаше лак.
— Обмислихте ли предложението ми да ви рисувам?
— Не.
Усмивката му се разшири при този ясен и категоричен отговор.
— Пак ще си говорим.
— Не се влияя от приказки. Няма да ме убедите. Нека още от сега да ви е ясно, преди да започнем нашите удовлетворяващи и двете страни бизнес отношения.
— Добре, така да бъде. Имате силно и красиво лице. Като художник и като мъж винаги съм бил привличан от силата и красотата. Художникът иска да ги преведе на езика на изкуството. А мъжът иска да им се радва и възхищава. Така че искам да ви рисувам и искам да бъда с вас.
Въпреки че през отворения прозорец нахлуваше разхлаждащ бриз, Дру усети как бузите й пламват, почувства се абсолютно объркана и притеснена от факта, че е насаме с него. Сякаш бе хваната в капан, затворена в кутия, макар той само да държеше ръката й, вперил взор в очите й.
— Сигурна съм, че имате цял контингент от жени, които да рисувате и на които да се радвате. Като апетитната руса сливка в черно, с която се чувствахте толкова добре на бара.
— Коя?…
Лицето му се освети от напушилия го смях. Беше като слънчев лъч, който си е пробил път през сенките.
— Апетитната руса сливка в черно — повтори той. — Господи, това със сигурност ще й хареса. Това беше Обри, Обри Куин. Най-голямата дъщерята на брат ми Итън.
— Аха, разбирам. — Дру се почувства неловко и тъпо, като пълен идиот. — Не ми заприлича на среща между роднини.
