заобичал, то Грейс беше първата жена, на която бе повярвал.
Ръцете й го обгърнаха, когато стъпи на дока, а бузата й се отърка в неговата със същата сладост и ухание, каквото излъчваше бузата на Емили.
— Най-после — рече тихо Грейс, като се засмя щастливо. — Най-после си тук. Сега вече всичко си е на мястото.
Тя се отдръпна назад и му се усмихна.
— Благодаря за лалетата. Прекрасни са. Съжалявам, че не си бях у дома.
— И аз съжалявам. Имах намерение да ги заменя срещу твоята скара. Ти правиш най-хубавата скара на света.
— Ела утре на вечеря. Ще ти приготвя нещо вкусно.
Тя се засмя, после протегна едната си ръка към Итън.
— Нищо не се е променило. Дек ще бъде във възторг.
— А шоколадова торта ще има ли?
— Това момче нещо много се пазари за един букет цветя — намеси се Итън.
— Но поне не съм ги откъснал от градината на Ана, след което да хвърля вината върху невинните сърни и кротките бели зайчета.
Итън се навъси и погледна загрижено към къщата, за да е сигурен, че Ана е на достатъчно разстояние и няма да чуе думите.
— Я забрави тази работа. Минаха цели двадесет години оттогава, а тя все още не ми е простила и е готова да ми вземе скалпа.
— Чух, че си ги купил от красивата цветарка на Маркет Стрийт. — Грейс обви кръста на Сет с ръка, докато вървяха към къщата. — И че си взел под наем помещението над цветарницата за ателие.
— Боже, Боже! С каква скорост се разпространяват новините в нашето село?
— Със скоростта на светлината, бързо и нашироко — съгласи се Грейс. — Защо не ми разкажеш всичко?
— Няма нищо за разказване. Все още. Но работя по въпроса.
Трябваше да бърза, защото беше закъсняла и грешката си бе само нейна. Нямаше причина, ама никаква разумна причина да си взема душ, да сменя дрехите, с които работеше в градината. Със сигурност нямаше никаква причина, мислеше си Дру, ядосана на себе си, да губи време през този прекрасен и скъпоценен ден неделя, за да се гримира.
Обаче го бе направила и сега вече минаваше обяд.
Няма значение, рече си Дру. Беше прекрасен ден за шофиране. Щеше да се забави само две минути, за да даде на Сет Куин ключа, и сетне щеше да отиде в разсадника.
После трябваше отново да се преоблече в работните си дрехи, но нямаше как. Щеше да посади малко, сетне да си направи лимонада, да седне и да се наслаждава на работата, която е свършила.
Господи, колко приятно бе да вдишва въздуха! Беше пълен с аромат на пролет, влажен от водата. Нивите от едната страна на пътя бяха подредени и засети, и вече бяха позеленели от показалите се крехки връхчета на растенията. Можеше да долови острия аромат на тор, а също и по-богатия нюанс на разораната земя. Миризми, които подсказват настъпването на пролетта.
Дру взе завоя, като зърна отражението на слънцето в блатата, преди дърветата да ги скрият с дебелите си сенки.
Старата бяла къща беше построена на идеално място. Беше заобиколена от всички страни с гора, а задният й край стигаше до водата. Отпред се простираше спретната, засадена с цветя полянка. Беше й се възхищавала и преди. Такава една уютна и кокетна, с люлеещите се столове на верандата и избелелите сини капаци на прозорците.
Макар че усамотеността на собствения й дом й прилягаше идеално, не можеше да не се възхити на атмосферата, която притежаваше къщата на Куин. Създаваше усещането за ред, без да има военна дисциплина. Беше от онези къщи, помисли си Дру, където е позволено да сложиш краката си върху масичката за кафе.
Никой не би посмял да вдигне краката си върху мебелите на майка й в стил „Луи XIV“. Никой, дори и баща й.
Броят коли, които бяха паркирани на алеята, я накара да се начумери. Имаше един бял корвет — здрава, стабилна кола, с която сигурно бяха навъртени много километри. Още една малка открита кола, друга очукана и доста зле изглеждаща, с врата отзад, която сигурно бе на повече от двадесет години, едно камионче-пикап и един лъскав и мускулест ягуар.
Дру се поколеба, след което мислено определи коя кола на кого е. Корветът без съмнение принадлежеше на Камерън Куин, а камиончето бе работната му кола. Откритият малък автомобил бе на Ана, старият очукан — на големия син, който бе достатъчно възрастен, за да има шофьорска книжка и да вози гаджета.
А ягуарът беше на Сет. Беше го зърнала преди две вечери, и при това с възхищение. А дори да не беше го видяла, щеше да научи за всичките му покупки и придобивки от приказките на клиентите в магазина. В малкото градче новините се разпространяваха с космическа скорост и нищо не оставаше скрито-покрито. Тя паркира зад него.
Само две минути, напомни си Дру, взе чантата и изключи мотора.
В същия миг дочу музиката. Тук със сигурност се вихреше купон на тийнейджъри, реши тя, като се отправи към предната врата на къщата под такта на „Мачбокс 20“. Тя се възхити на саксиите и цветята, които Ана бе наредила на верандата. Ана имаше добър вкус и усет към цветя. Почука отсечено, сетне заудря с юмрук, но никой не й отвори. Накрая въздъхна.
От тази силна музика никой не я чуваше и нямаше да я чуе, дори да използваше стенобитна машина.
Дру въздъхна, слезе от верандата и мина отстрани на къщата. Тук вече, освен музика, се чуваха и други звуци. Викове, писъци и нещо, което можеше да бъде оприличено на лудешки, безумен смях.
Децата сигурно имаха празник и гости. Просто трябваше да отиде отзад, да даде ключа на едно от тях и да си върви по пътя.
Първо се появи кучето, една топка от черна къдрава козина с увиснал език. То лаеше като картечница и Дру, макар че обичаше кучетата, се стъписа и спря.
— Я виж ти! Хубаво куче! Добро куче!
Кучето очевидно прие това като покана за игра, завъртя се лудо два пъти около нея и сетне притисна носа си в бедрото й.
— Добре. — Дру прокара ръка под муцуната му и я вдигна. — Това беше малко повече от приятелско посрещане. — Погали го, след което се освободи от него и едва успя да направи една стъпка, когато едно момче се появи с крясък иззад ъгъла на къщата. Макар че държеше в ръцете си голяма пластмасова пушка, очевидно бе, че отстъпваше.
Както се бе засилил, щеше да връхлети отгоре й, но в последния момент успя да я заобиколи и извика: „Бягай!“ С крайчето на окото си тя забеляза някакво движение.
И в същия миг беше уцелена право в сърцето от струя леденостудена вода.
Шокът беше толкова голям, че Дру въобще не можа да реагира. Просто остана с отворена уста, без да издаде какъвто и да е звук. Чу как момчето зад нея промърмори: „Ох!“ и напусна бойното поле.
Тогава се появи Сет. В ръката си държеше водна пушка, а косата му беше мокра от предишни атаки и попадения. Той я погледна и въздъхна нещастно:
— О, Божичко! Ти пък какво правиш тук?
Дру се огледа безпомощно. Червената риза и сините панталони, които носеше, бяха съвсем мокри. Пушката бе опръскала и лицето й и времето, което прекара, за да се гримира, очевидно бе отишло на вятъра. Сега от клепачите и миглите й се стичаха черни вадички.
Тя вдигна очи. Беше готова да се развика, когато видя, че той едва сдържа смеха си.
— Ти луд ли си?
— Съжалявам. Наистина съжалявам. — Сет едва преглътна, защото знаеше, че ако пусне смеха да излезе от гърлото му, лошо му се пише. — Извинявай, нямах намерение да те убивам — успя да каже,
